Стоя и пиша. Няма друг начин да изразя болката си. Даже рими не мога да редя. Стоя и пиша, а сърцето, жалкото, кърви. Реки от отчаяние и сълзи струят от мен. Вече няма го щастливото момиче. Изчезна и вечната слънчева усмивка. Силите ме напускат. Тялото ми е безжизнено, простряно на леглото в празната стая. Всяка една сълза е за някой от миговете ни заедно. И какво значение има, че си с мен, когато мислиш за нея? Страх те е да ме погледнеш, защото ще разбера за лъжите ти. Погледът ти витае и я търси във всяко минаващо момиче. Боли, когато знам, че целуваш мен и си представяш нея. Всяка прегръдка е заблуда, всяка среща - насилствена. И кажи защо си с мен, когато за теб съм просто добра приятелка? Казваш, че си объркан, че не искаш да ме нараниш, но разбери, че от това още повече боли. Нима искаш да си с мен? Спри, замълчи! Не ми се слушат повече лъжи. Това ли заслужих? Веднъж поне покажи капчица смелост и ми признай всичко в очите. От истината боли, но това не означава, че лъжата лекува. ...