Баба Ене имаше перде на очите. Цял живот беше шила с очите си и пердетата, и какво ли не, и сега ушитото се беше лепнало върху ретината ѝ. Трудно виждаше. Беше слаба, белокоса жена. Цял живот – всъщност, откакто я помня, носеше една и съща жилетка, с малки джобджета отстрани, където топлеше студените си пръсти. Обичаше да държи нозете си върху стъпалото на стола и говореше понякога, не много.
Беше сестра на баба ми.
Все спестяваше. Държеше стотинките под мушамата в кухнята – тайно място, за което всеки се досещаше по грапавините. Тя понякога крадеше от спестяванията си, за да ги даде на мен. Аз си купувах дъвки. Или трампех пари за колички – от ония, железните, комшийските деца ги имаха, а аз не, моите бяха пластмасови. Надбягваха се нашите колички на стълбищната площадка всяка вечер. Поне докато не дойдеше време татковците ни да се връщат пияни от работа или от друго. Но беше весело.
Баба Ене нямаше съпруг. Бях сигурен, че не притежава и мечти. Само икона държеше до себе си в леглото. ...