Беше слънчев мартенски ден. Момичетата го очакваха. Бяха се уговорили да отидат в гората за кокичета. Нищо, че още се виждаше тук-там сняг. Пък и полянката с пънчетата сигурно ги чакаше.

  Сега, след като бяха набрали цветя, седяха на пънчетата. Слънцето ги топлеше и беше толкова приятно. Въздухът чист, чист. Разговаряха за какво ли не. Смееха се. Беше весело.

  Не забелязаха откъде се появи старицата. Първо я видя най-малкото момиче. Стана и ù предложи да седне. После отиде при всяко едно от момичетата и взе по едно кокиче. Поднесе ù букетчето.

  - Заповядай, бабо, кокичета от нас. Много са красиви и хубаво миришат. На пролет. Изглежда Баба Марта е весела. Изпрати ни този слънчев ден и кокичетата. Нали?

  Баба Марта се засмя. Хареса ù това момиче. Умно и добро, уважително.

  - Вие, деца, кой сезон обичате най-много? Я кажете.

Всички извикаха - лятото. Слънчево и топло е. Има цветя. Птичките пеят. Игрите са чудесни.

  Старицата забеляза, че само малкото момиче не казва нищо. Затова се обърна към него.

  - И ти ли, миличка, мислиш така?

  - Аз, бабо, обичам всички сезони. В дома ми и през зимата има цъфнали цветя. Зимата обичам заради снега и пързалките. Пролетта - заради птиците, цветята и зеленината. Есента - заради плодовете и красивия цвят на дърветата. А за лятото и аз ще ти кажа същото. Природата е прекрасна. Само трябва да я пазим повече.

  - Много хубави думи каза, дете. Много хубави думи.  Така е.                   Всеки сезон е хубав. Трябва да се цени и уважава. Знай. В твоя дом цветята винаги ще цъфтят.

  Старицата стана. Сбогува се с момичетата. Погали малкото момиче по главата и тръгна към гората.

  Коя беше старицата, никой не разбра.

  Баба Марта беше доволна. Растяха добри деца. Умни и с добри сърца. Те щяха да пазят природата. Усмихна се. И сякаш стана по-топло. А може и да е било от слънцето. Кой знае?