Малката Аля потърка очи с юмручета, протегна се и погледна към прозореца. Слънцето вече се показваше над покрива на съседната къща. Сякаш ù се усмихваше и казваше:

„Хей, момиченце сънливо,

погледни навън света,

вече пее всичко живо,

и пчелички, и цветя!”

Слезе от леглото и изтрополи с боси крачета до прозореца. Ех, че е хубаво… татко вече поливаше цветята в градината, а мама беше заминала на работа.

Откакто се върна от операцията, той се грижеше за домакинството. Мама казваше, че единият трябва да работи и тръгваше рано-рано за работа, още преди да се събуди Аля. Тъгуваше за нея, но татко не я оставяше дълго да остава с тази тъга. Беше тих, и добър, с нежен глас и очи, като кадифе. Всички казваха, че прилича на него, с топлотата на неговите очи и глас.

Постоя още малко на прозореца и когато татко влезе, го прегърна през врата, каза му „Добро утро, татенце! Обичам те!”. Изми се и седна на малкия стол. Всяка сутрин татко сплиташе косата ù на две плитки, и ù разказваше приказка, или някоя смешна историйка от неговото детство. Всички завършваха хубаво и те се смееха с глас.

Така започваше почти всеки ден.

Дойде есента и Аля тръгна на училище. Нямаше още седем години, рожденият ù ден беше през декември и беше най-малката и дребна на ръст в класа. Почти никой не я забелязваше, освен учителката по пеене. В час по пеене я караше да изпее някоя песен и тя пееше песните, които беше научила от старата баба - "Рябинушка", "Ой, цветёт калина", и много частушки.

Баба Нина беше майката на дядо ù. Много възрастна, но добра жена.

Аля обичаше посещенията в нейната къща. Винаги имаше бонбони, сладкиши и ароматен чай, с които баба Нина ги черпеше. Голяма спалня, с покривка от дантела, плетена на ръка, и огромни пухени възглавници, на които така ù се искаше да полегне... Толкова беше уютно и хубаво при нея…

Много често Аля молеше баба Нина да ù чете или рецитира стихове на онези поети, които баба много обичаше и за които разказваше с часове.

"В чужбине свято наблюдаю

Родной обычай старины:

На волю птичку выпускаю

При светлом празднике весны.

Я стал доступен утешенью;

За что на бога мне роптать,

Когда хоть одному творенью

Я мог свободу даровать!"

Пушкин

"Я помню чудное мгновенье:

Передо мной явилась ты,

Как мимолетное виденье,

Как гений чистой красоты..."

Пушкин

Това бяха две от любимите ù стихотворения.

Много често, когато мама и татко бяха заети, оставяха Аля при баба Нина, и това беше празник за нея. Вечер, когато идваха да я вземат, не искаше да си тръгва, или си тръгваше с неохота. Сега вече, като пораснало момиче, като ученичка посещенията при баба Нина бяха се разредили и това много натъжаваше детето.

Един следобед Аля седеше вкъщи на масата и пишеше домашното си, а татко четеше вестник на другия край. На вратата се почука. Беше големият братовчед Ники, който живееше в къщата на баба Нина.

Беше тъжен и тих. Поздрави с "Добър ден" и каза, че баба Нина се спънала на стълбите, паднала и си счупила крака. Лежала 2 дни в болница и тази сутрин, по изгрев, е издъхнала в съня си.

Говореха тихо с татко, но Аля, навела главица над тетрадката, чу всичко.

Буквите, които беше написала в новата тетрадка, се размазаха, и малки сълзи, като кристални капчици падаха по белия лист. Бръкна в джобчето на рокличката си и напипа с пръсти едно копче от седеф, което беше намерила на килима при последното посещение при баба Нина. Стисна го и тихичко запя "ЧЕРЁМУХА". Татко стана, протегна ръце и Аля се сгуши в тях, като малко врабче.

http://www.youtube.com/watch?v=v4emayyuXkI&feature=related