Малката Аля потърка очи с юмручета, протегна се и погледна към прозореца. Слънцето вече се показваше над покрива на съседната къща. Сякаш ù се усмихваше и казваше:
„Хей, момиченце сънливо,
погледни навън света,
вече пее всичко живо,
и пчелички, и цветя!”
Слезе от леглото и изтрополи с боси крачета до прозореца. Ех, че е хубаво… татко вече поливаше цветята в градината, а мама беше заминала на работа.
Откакто се върна от операцията, той се грижеше за домакинството. Мама казваше, че единият трябва да работи и тръгваше рано-рано за работа, още преди да се събуди Аля. Тъгуваше за нея, но татко не я оставяше дълго да остава с тази тъга. Беше тих, и добър, с нежен глас и очи, като кадифе. Всички казваха, че прилича на него, с топлотата на неговите очи и глас.
Постоя още малко на прозореца и когато татко влезе, го прегърна през врата, каза му „Добро утро, татенце! Обичам те!”. Изми се и седна на малкия стол. Всяка сутрин татко сплиташе косата ù на две плитки, и ù разказваше приказка, или някоя ...