Бай Кольо беше овчар. И дядо му, после и баща му, а сега и той. Откакто се помнеше все след овцете тичаше. Наследи от баща си 57 овце. Обичаше ги, грижеше се за тях, говореше им, разбираше ги. С времето удвои стадото. Всяка си имаше име. Те бяха неговите приятели за утеха и раздумка.

        Рядко се срещаше с други хора, не че не обичаше, но нямаше как. Кошарата му беше високо в планината, на 3 километра от селото. До там слизаше веднъж в седмицата – да напазарува; да се обади на сина си; да навести старата си къща; да сложи цветя, на гроба на съпругата си или да мине през кръчмата. Говори каквото говори и все рече: „Ех, аз ако имам пари, каква кошара ще направя - за чудо и приказ, модерна работа. А сега овчиците ми се сврели в тая схлупетина от слама. И за мене си една къщичка ще спретна, с кухничка и една стая. Ще я потегна, ще я обзаведа. Пък и една женица, като мене вдовица, ще си прибера, да сме си двамка, да ме гледа, да ми готви, да си хортуваме вечер, а кога идвам до село ще й купувам я герданче, я коланче. И на Киро циганчето, дето ми помага, повечко парици ще давам. То е добро момче, работливо и честно.“ За тези му мечти често го поднасяха. „Ти и всичките овце да продадеш, пак няма пари да  събереш за всичкото това. Или имане трябва да намериш в балкана, или от тотото да удариш.“ Бай Кольо все клатеше глава: „То имане в балкана няма. Ако е имало да съм го намерил, ама от тотото - виж мога да ударя.“ Ставаше и тръгваше да пусне фиша за седмицата. Изпращаше го саркастичен смях и подигравки. Наричаха го Бай Кольо милионера. Бай Кольо пускаше тото още откакто стана на 21. За всичките тези години беше печелил най-много по 200 – 300 лева. Ама не се отказваше, щом човек е жив и здрав, все надежда има. Цяло село знаеше неговите числа, все рождени дати- неговата, на сина му, на покойната му съпруга, на майка му, на баща му и на дядо му. И така с надежда за по – хубав живот отминаваха годините на Бай Кольо.

       Една неделна вечер през лятото, Бай Кольо беше прибрал овцете в кошарата и започваше да ги дои. Но къде се беше дянал Киро, заплесът му със заплес. Закъсняваше, а сам човек не може да издои толкова овце. Ето, скоро ще мръкне, а от Кирето ни вест, ни кост. С такива мисли в главата Бай Кольо доеше овца след овца и започваше хем да се гневи, хем да се притеснява. След около час, ето ти Кирето тича по хълма и отдалече нещо вика и размахва един лист.

       - Стига си викал, ами сядай да доиш, че докато свършим, на паша трябва да ги карам. Що се бавиш, бе серсем?

       - Бай Коле, гледай – числата ти бе човек, до едно са тук.

       - Е и какво? То цяло село ги знае, ти сега ли ги разбра?

       - Не бе Бай Коле, числата ти ги изтеглиха на телевизора. Печелиш, бе човек. Шестица.

       - Ти на будала ли ме правиш? Кой те подучи с този акъл да дойдеш? Това ще да е само Цеко Зевзеко, няма кой друг. Я сядай и почвай да работиш, а не се занасяй със старите!

       - Ама….

       - Сядай ти казвам, че ще ми кипне бе! – подвикна не на шега бай Кольо.

Киро послушно зае мястото си и за няколко часа свършиха. Пак се опита да повдигне въпроса, но бай Кольо го отряза отново. Вечеряха и си легнаха. Ама бай Кольо не заспива, все нещо отвътре го човърка, мира му не дава. Въртя се дълго време, па накрая стана и излезе на поляната. Запали цигара и така остана до сутринта, загледан в звездите.

       - Кире, днес отиваш да пасеш овците. Аз такова, имам работа до селото.

       - Ама нали ти казвам бе, човек, печелиш.

       - Млък ти казах, с мене само няма да се подиграваш.

Бай Кольо преметна шарената торбичка през рамо, взе фиша и се спусна към селото. Още при първите къщи го пресрещнаха:

       - Ей значи, споходи те птичето, а?

       - Не знам.

      - Какво не знаеш, нали пратихме Киро да те извести. Идвай да черпиш. Току така милионер не се изпуска.

       Преди да влезе в кръчмата се отби до тото пункта – печели, наистина печели. Ударил шестица. Два милиона. Колко ли пари са това, брех? Такава сума не беше и сънувал в живота си. Гледаше учудено и не смееше да се зарадва. Жената зад гишето нещо му говореше, но той така и нищо не разбра. Само попита:

       - Ти ли ще ми броиш парите, Кате?

       - Ааааа, няма аз. Ще ти ги преведат по банкова сметка от централата, ще те снима телевизията, ще направят реклами с тебе. Така ли се става милионер бе, бай Коле?

       И наистина, след няколко дни пристигнаха от телевизията, от вестниците, от радиото. Питат го, разпитват го – получи внимание, което никога не беше получавал. Какво ще правиш с тези пари? От колко време играеш? Едни и същи числа ли пишеш? Даже и сина му си дойде на село. Донесе му нови дрехи, нови обувки, заведе го на бръснар, напарфюмира го… абе нов човек. От телевизията му направиха клип, снима се за плакати. Стана популярен в цялата държава.

       Със сина си отиде до града, направи си банкова сметка, дадоха му някаква карта. Където и да отидеше вече никой не го хокаше, не го навикваше, не му се караше. Заедно с парите дойде и уважение, и внимание, и услужливост, а всички бяха едни мили, едни добрички, едни раболепни. Влизаше в градските заведения и още от вратата се спускаше келнер: „Добър ден, господине. Каква маса ще желаете? Само ще пиете нещо или ще желаете обяд?“. Каква промяна.

       И промяната хареса на бай Кольо или по – известен в момента като господин Енев. Господин Енев се задържа в града по – дълго от очакваното. Взе си стая в хотел, хранеше се в едни от най – добрите ресторанти. Купи си нови дрехи, козметика и за първи път през живота си отиде на масаж. А там едно младо булче как само му се усмихваше, как го гледаше, как чуруликаше около него? Даже жена му не го беше обгрижвала така, това тука - направо ще хвръкне. Завърза много нови приятелства. Всяка вечер някой го канеше на поредно парти. И той отиваше, поласкан от вниманието. Купуваше най – изискани питиета, най – отбрани мезета. А и често се прибираше в хотела с някоя хубавица. След няколко месеца, прекарани в непрекъснати срещи и забавления, господин Енев беше отегчен. Поръча си нов автомобил, директно от салон в София, натовари новите си придобивки и една сутрин потегли към столицата.

       Не му отне много време да влезе в средите на едни от най – богатите хора. Но тук партитата бяха по няколко на вечер, докато ги обиколиш всички и то съмнало. За да разнообразява вечерите се научи да играе покер и два пъти в седмицата се събираше с приятели, за да се отдаде на ново си увлечение. Тези му другари, откриха за него казината. Тук можеше да прекарва по 48 часа без да става от масата. Връщаше се в хотела, проспиваше едно денонощие  и отново започваше обиколките на града.

       Така срещна и Лукреция – красиво, екзотично момиче, фотомодел. Тя не готвеше, не переше, не чистеше, а по цял ден беше с приятелки по кафетата или пазаруваше. Но пък вечер,  вечер беше ненадмината. Понякога оставаше дори до сутринта при него. Рядко си говореха, защото тя се интересуваше само от дрехи, гримове и пари, а той от коли, жени и хазарт. Но тя му беше удобна- никога не питаше къде е бил, кога ще се прибере, коя е тази или кой е онзи.  Тя просто минаваше вечер, пиеха по чаша вино, вечеряха и тя го правеше щастлив. На тръгване обикновено казваше „Имам нужда да си купя някои неща утре.“ и той вадеше портфейла си, подаваше й няколко банкноти и тя изчезваше до следващата вечер. Оплака се, че квартирата й била ужасна, съответно господин Енев й купи двустаен апартамент в Люлин и една кола на старо, за да може да се придвижва по - лесно в натоварения софийски трафик. През лятото направиха един круиз от Гърция до Португалия, а после почиваха на Малдивите. Господин Енев финансира и няколко фотосесии на младата моделка, от които трябваше да изкара доста пари, но до него не достигна нито стотинка.

       В десет сутринта, както винаги, господин Енев спеше дълбоко. Събуди го звъненето на телефона. Никой не го търсеше толкова рано. Погледна номера, нищо не му говореше.

        - Ало.

        - Господин Енев, аз съм Ирена Иванова от банката. Бих искала да ви информирам, че наличността по сметката не е достатъчна да покрие месечните ви плащания.

        - Какво значи това?

        - В сметката ви няма пари.

       Господин Енев се събуди, като полят със студена вода. Свършили, парите били свършили. Как? Кога? Ами кошарата, ами овцете, ами малката къщичка? За първи път от няколко години се сещаше за отколешните си мечти. Ами как ще я карам сега? Изчака до късния следобед и завъртя няколко телефона до новите си приятели. „Така и така, парите свършили, аз да попитам за известна сума да спретна кошарата?“. „Нямам“. Като мълния се разнесе вестта, че господин Енев отново е бай Кольо. Вече никой не го търсеше, не беше допуснат до нито един от най – близките си до вчера приятели. Лукреция не го познаваше. Събра багажа си, продаде набързо новозакупената си кола, плати последната си сметка в хотела и се отправи към ЖП гарата.

       Слезе в селото с наведена глава. Всички го гледаха учудени, но никой, нищо не попита. Бай Кольо преметна шарената си торбичка през рамо и пое нагоре по хълма.