Бай Кольо беше овчар. И дядо му, после и баща му, а сега и той. Откакто се помнеше все след овцете тичаше. Наследи от баща си 57 овце. Обичаше ги, грижеше се за тях, говореше им, разбираше ги. С времето удвои стадото. Всяка си имаше име. Те бяха неговите приятели за утеха и раздумка.
Рядко се срещаше с други хора, не че не обичаше, но нямаше как. Кошарата му беше високо в планината, на 3 километра от селото. До там слизаше веднъж в седмицата – да напазарува; да се обади на сина си; да навести старата си къща; да сложи цветя, на гроба на съпругата си или да мине през кръчмата. Говори каквото говори и все рече: „Ех, аз ако имам пари, каква кошара ще направя - за чудо и приказ, модерна работа. А сега овчиците ми се сврели в тая схлупетина от слама. И за мене си една къщичка ще спретна, с кухничка и една стая. Ще я потегна, ще я обзаведа. Пък и една женица, като мене вдовица, ще си прибера, да сме си двамка, да ме гледа, да ми готви, да си хортуваме вечер, а кога идвам до село ще й купувам ...