След седмица го изписаха от болницата. Известно време накуцваше, после се оправи. След месец започна работа — взеха го портиер, но и това бе нещо. Никой не харесва алкохолици. Аз, въпреки болките в гърба, все едно нищо не се бе случило – върнах се в  пицарията. Естествено - започнах пак от начало - от миялното. След работа оставах да почистя в салона,  зареждах продукти за следващия ден, изхвърлях боклука. Надницата беше мизерна, но съвместявайки няколко длъжности, се надявах да събера пари за ремонт на колата. След жестоката катастрофа, в която едва оцеляхме, не бях сигурен колко време ще ми е необходимо да я стегна, а точно сега толкова ми трябваше. Ползвах  градския транспорт. Понякога вземах и колелото на съквартиранта. Кормуването зиме по заледените улици, срещу напиращия вятър, чийто пориви заплашваха да ме отнесат в реката, си беше истинска лудост. Стисках зъби, и докато въртях педалите си повтарях думите, които ми каза в болницата: „Ти запълни една празнота в живота ми."

   Бях неописуемо радостен и въодушевен, почувствах се горд и някак значим - за пръв път в живота си. Бях забравил огорченията от тъжното детство, липсата му; не се запитвах вече за причините за отсъствието му. Важното бе, че след толкова години ме бе потърсил. И си мислех, дали съдбата нямаше пръст да ни събере, баща ми да седне да кара пиян и да се блъснем... И дали това не ни сближи?

   „Вече не пия!” ми писа месец след произшествието. Изказваше и съжаление за случилото се, беше искрен, разкайваше се.  

   Един ден си взех почивка и хванах вечерния влак за Две могили. Тръпнех в очакване, представях си една чисто по мъжки вечер, прекарана в разговори, предстоеше ни да се опознаем истински. Когато влязох, заварих стаята му изпълнена с цигарен дим, по пода се валяха празни бутилки от евтин алкохол, а той спеше в повърнато. Разтърсих го, събуди се и макар че се смути, предизвикателно ме изгледа:

 — Не мога! Мамка му, знам колко го искаш... И аз го искам, но не пия ли, започват кошмарите... Страшно е!... Постоянно я виждам... След онова писмо си повярвах - толкова било лесно!... Чак се чудех как съм позволил това да ми разбие живота... И изведнъж осъзнах, че не алкохолът е причината... Тя е виновна! Тя!...

 - Тате, коя тя!?

 - След като ти писах, цял ден ме боля главата. Тя беше в нея и за да я прогоня, изпих едно – тя много мразеше алкохола... После още едно, и още... Докато изчезна съвсем. Вече знаех, че пак мога да спра... Но съм се лъгал. Ако не пия, тя превръща живота ми в ад!... Едва ли ще разбереш - никой не може да разбере. Трябва да се махна от този свят, или да пия.

 - Коя е тя? - изкрещях.

 - Майка ти - отговори тихо и зиморничаво потрепери, оглеждайки се.

 - Мама?!... Мама, лека ù пръст... не я споменавай! Недей!

 - Тя е тук! - шепнеше без да мигне, а в очите му се четеше страх. - Тук е и сега!

 - Ти си луд! Тя е погребана, тате! Искаш ли да те заведа на гроба ù? Десет години от тогава! Десет! Ти така и не дойде на погребението! Закле ме преди смъртта си никога да не те потърся. Никога!... Но ти ме потърси и намери. Ти!... Е, добре! Сега сме заедно и какво!? С какво правиш живота ми по-лек, тате?

 - Чуй ме! Не съм луд! Повярвай!

   Разрида се. Аз гледах как се смалява фигурата му, топи се под ярката светлина на лампата и все едно се отдалечаваше от мен. Той седеше там, в центъра на стаята, свит, тресящ се, прикрил с длани лице, като че ли се страхуваше да не го ударя. Дребна мушица, заслепена от огромен прожектор, без сила и кураж да изпълзи извън кръга,  да потърси прикритие в тъмното, докато не е изпепелена. Исках да го прегърна, да го успокоя. Приклекнах до него. Опита се да ме отблъсне, повтаряйки:

 - Тя е тук!... Тук е...Тук е!

   Вън заваля. Свирката на последния влак за града нахлу като вой на сирена в ушите ми, по капаците на прозорците заблъскаха с малките си юмручета тежки разгневени капки, а ми се струваше, че нечии нокти драскат по стъклото. Хлопна външната портичка, просветна и гръмотевица сцепи небето. Лампата премигна и угасна. В настъпилия мрак едва го чувах:

 - Не ме изоставяй, умолявам те!

 - Успокой се - говорех, а думите ми се губеха в тътена - Това е само буря.

 - Не е... - упорстваше той и усещах как цялото му тяло се тресе. Неусетно страхът му се бе пренесъл и върху мен. "По дяволите, момче, ругаех се, стегни се!" Неясни сенки плъзнаха по стените, протегнаха се като ръце, после се спуснаха на пода и запълзяха към нас. В искрящия от напрежение мрак дочух неясен шепот, от който настръхнах:

 - Ти обеща никога да не го търсиш! Никога!... За теб той бе мъртъв още преди да се родиш!... Проклет да си, ако прекрачиш клетвата ми!

 - Мамо! - извиках. – ... Това не може да бъде!

  Бях стъписан, спънах се в нещо, строполих се по гръб, заотстъпвах пълзешком. Зловещият шепот прииждаше от всички страни, струеше от пода, от тавана, притискаше ме и ме душеше. И изведнъж премина в писък.

 - Мамо, престани, моля те!

   Пищях аз, а можех да се закълна, че това бе нейният глас.

   Баща ми скочи с обезумял поглед, наведе се и трескаво заопипва пода. Намери полупразна бутилка, надигна я и пи.

 - Дръж! - тикна я в лицето ми - Пий! Пий бързо!... Пий, инак няма да си иде, пий!

   Погълнах насила голяма глътка, течността изгори гърлото ми, задавих се. Кашлях и плюех, коленичил на пода, ракията се стече по брадичката ми, по шията и през яката на ризата намокри гърдите ми. И в тоя момент усетих как шумовете в стаята изчезват. Затихват писъците, разсейват се сенките, само дъждовните капки почукват неуморно.

 - Бързо! Да се махаме от тук! - сграби ме баща ми и ме повлече през вратата. Тичахме по смълчаните улици, преследвани от екота на стъпките ни. Все така валеше, вятърът ни блъскаше в лицата, дърпаше ни за косите, хвърляше в очите ни струи вода.

  - Чу гласа ù, нали?... Знам какво трябва да направим. Хайде! – поведе ме в тъмнината. Крачеше твърдо и уверено, от оная смазана от безсилие мушица нямаше и следа. Вървях след него, воден от инстинкта на по-слабия, търсещия закрила. Вече не бях сигурен в нищо, случилото се приемах като кошмар, пълен с тайни и мистерии, от който се молех час по-скоро да се събудя.

   Когато изкачихме хълма над гарата, спряхме да си поемем дъх. Гледах втрещен и не ми се вярваше, че такъв  малък град има толкова голямо гробище.  

   Спуснахме се и нагазихме в калната алея. Намерихме маминия гроб. Бе обрасъл, неподдържан, грозен. Баща ми започна да скубе тревата. Ако не бе толкова зловеща, картината би могла да бъде гротескна.

 - Идвах редовно първите три години – заговори той. – Всеки ден, всеки... Виждах те как пристигате с баба ти, чувах я как ти говори против мен... И знаех, че има право да ме мрази. И аз се мразех. Мразех се затова, че се усъмних в майка ти за нещо, за което нямаше вина.  Пиех много, заинатих се... Тя не го преживя и нагълта хапчетата...  След това, когато си отиде, осъзнах какъв глупак съм... И нямаше вече миг покой... Няма да имам и на оня свят... Проклет алкохол, проклета ревност!...

   Гласът му – ридание, като да разяряваше тъмнината, от което тя ставаше по-гъста и настоятелна и алчно ни обгръщаше -  до мига, в който щеше да ни погълне. Тресях се от страх, ледените струи шибаха настървено и ми се струваше, че бавно умирам  

 - Гледах те отдалеч как растеш...  – нямаше милост към себе си той. – Радвах ти се скришом, отстрани. После... После, когато спря да идваш, спрях и аз... Ти, защото замина да учиш, а аз, защото бях осъзнал, че няма да си я върна. На човек не му ли засвидетелстваш уважението си приживе, после оплакваш сам себе си...  Ходих, обикалях по света, исках да изчезна, да избягам, но от себе си не можеш да се скриеш...

   Не спираше да вали. На светлината на една мълния видях баща си – изкалян, с раздрано сако, залитащ от умора, да гледа към небето. Простря ръце нагоре, разтвори длани, доближи ги и ги допря молитвено. Бях онемял от ужас. Земята под нас се тресеше, мътни потоци влачеха коренища и камъни, превръщаха се в буйна река, която заплашваше да ни отнесе. Но той стоеше там, до могилката, на мястото, където би трябвало да са краката на мама, като побит. И в този миг ми се стори висок. Исполинският му ръст закриваше хоризонта, дрехите му плющяха под напора на вятъра. Непоколебим. Грозен и неустрашим. Стихията се силеше насреща му, искаше да го смачка и отвее като хартиено топче, но той не помръдваше.

   Не знам колко време мина. Но помня, че в един момент надвика бурята:

 - Яно, тук съм! Ето ме! Сам дойдох, стига си ме търсила! Дойдох при теб за последно, с молба. От молитвите само една зная и от сърце ти я  казвам – прости! Ако молбата ми не стига, ей я лопатата – копая още една дупка и лягам до тебе! Ако пък ми простиш, един ден ще се върна и ще остана завинаги. Но не сега.

   Обърна се към мен и ме посочи:

 - Това е синът ни!... Сам ли ще го оставим?... Ти решавай, Яно!

  Дъждът изведнъж престана. Върбата сведе клони, отръска се и над главите ни се посипа звън. Вятърът се кротна, но като за последно раздуха облаците, показа се луната. Просветля. От земята се вдигаше пара, спрях да треперя. Гледах онемял лицето на баща ми, той гледаше към звездите. И сълза се спусна по бузата му. А може би така ми се струваше. Може би небето се оцеждаше преди началото на новия ден. 

15.05.2010

Р. Романов