Aug 23, 2009, 3:10 PM
Баща на заем или Петте хълма
8 мин reading
Тя беше луда. Жена ми. Лежа в психото девет месеца. Влезе с нервно разстройство, излезе с бебе на ръце. Не от родилния. От клиниката "Петте Хълма", зад чиито триметрови стени и вишка с въоръжена охрана задържаха изперкали и нестабилни.
Сериозно! Изписаха я и ми я треснаха вкъщи, а тя, примряла от щастие, тикна под носа ми малка пластмасова кукла. Бебето! На име Роуз. Било част от терапията, каза ми докторът й.
А тя твърдеше, че е заченала от добър и свестен дух, каквото и да означаваше това. Препоръчаха ми, в името на оздравителния процес, да не роптая, че съм рогоносец и скоро градът научи, че на четирийсе съм станал татко. И то... на кукла. Поне да беше барби, а тя - грозна и безлична. Не приличаше на мен. С гол череп, зимна розовост на бузите и големи като гуми на камион очи. Олющеносини на цвят. Такава я беше избрал докторът.
Купихме детска количка. Не може бебе без количка, не сме папуаси, че да си мъкнем на гръб децата. Научих се да сменям памперси. Истински памперси от 3.99 дузината. Дрешки, ританки, терлички, потничета, гащички. На всеки четири часа го хранеше. С биберон. От който течеше истинско мляко, понеже на жена ми й секнала кърмата.
"От стреса е" твърдеше тя и аз кимах с глава. Заради терапията.
От устата на "бебето" млякото се стичаше безпрепятствено по нощницата й, попиваше в пелините му, лекьосваше килима. Скоро всичко ухаеше на лактоза. И няма как да е другояче - кое пластмасово бебе може да поема през четири часа по двеста милилитра течност, без да се изпусне? Да не споменаваме, че не беше устроено да погълне и капчица, просто от всички подвижни части по тялото му струеше мляко.
Направо не ми се мислеше какво ще стане когато "порасне" и започне да яде нормална храна. А да не ви разправям как му правехме клизма, когато не "искаше" да ака.
- Ах, Роузи, колко много папка, а памперсът е сух! Сега тате и мама ще ти направят една мааалка манипулацийка, за да си облекчиш стомахчето.
Обръщаше се към мен:
- Ако продължава така, ще трябва да извикаме лекар. Безпокои ме състоянието й.
Беше абсолютно сериозна.
Ако продължавахме така, за мен трябваше да викнат лекар. И то от Петте хълма. И да ми предпишат терапия с бебе, та поне да си има другарче в игрите.
Абсолютно сериозен съм.
Имам си й любовница, освен новороденото. Колежка на жена ми. Знаят се, само дето едната ясно осъзнава чий мъж чука, а другата дори и не се сеща, че може да има такова нещо като чукането. Тя просто хваща от първия срещнат добър дух и това е. А с духовете, както се досещате, зачатието е безактово. Какво му е сложното?
Ходех често при Лин, обзет от отчаяние. Тя ме прегръщаше загрижено с големите си бели ръце, полагаше ме между големите си бели гърди и нежно ме успокояваше. Гласът й, напевен и тих, ми напомняше гласа на мама, унасях се, заспивах в прегръдките й. Там намирах утеха от подигравките на колегите, от пълните с презрително съчувствие
погледи на приятелите, от вечното мрънкане на жена ми, че пак съм забравил да купя детско пюре или сухо мляко. Какво да направя, лесно се става баща, но не се усвояват лесно родителски навици.
С времето и грижите за Роуз се увеличаваха. Оказа се, че изпреварва връстниците си от фабриката за детски играчки не само с шанса да си има истинско семейство, но и по темповете на растеж. От жена си го рабрах, иначе за мен си оставаше същата невзрачна грозна кукла, правена в Китай.
Един ден съпругата ми ме посрещна с възгласи:
-Я да видим кой е забравил за рождения ден на момиченцето си! Татеее! Дай, мамо, целувка на тати!
В къщи гости, гирлянди, балони, деца. Много деца. И всичките истински. Изпълнили хола, на дивана, под масата, пред кошчето на Роуз. Майките им нагъват ябълков пай и се ръчкат една друга с пълни уста: "Ей го, ей го глупака! Хи хи хи..."
Въздухът, пренаситен от клюки, крясъци и музика, не ми понесе, излязох на задната тераса с бира в ръка. Там се натискаха детегледачката ни и някакъв пъпчив дангалак. Миг преди да ме види и се хвърли през парапета, дочух думите му:
-... голям идиот е твоят работодател, аз ако съм на негово място, ще я убия и готово.
Оставих думите да минат покрай ушите ми заедно с ненужните извинения и оправданията на уличницата, която ми вземаше по двайсет долара на час, за да гледа куклата Роуз.
Същата нощ легнах по-рано, оправдавайки се с главоболие, но все си мислех за случилото се.
И знаете ли, спах все едно съм паднал от трийсеметров кран - като мъртъв.
На сутринта имах в ума си готов план. Оставаше да го обсъдя с Лин и да го осъществя.
Цял ден ми спореше в работата, бях отзивчив, помагах на колегите, дори съм впечатлил шефа, който запитал:"Абе, кой е тоя, новият?" А бачках за него трета година.
Вечерта, след бурната прегръдка на Лин, я запознах в резюме с предстоящото. Не мога да кажа, че е коварна жена. Е, предполагам, не повече отколкото й повелява природата. Не мога да се закълна, че някога са се обичали със съпругата ми, дори и преди да получи нервното разстройство , донесло ми скоропостижно бащинство. Но да ме изненада с радушното приемане на злокобния план, също не очаквах. Изслушах една тирада:
-Скъпи, знаеш колко те обичам! Обичам те още от ученическите ни години в гимназия "Йелоустоун" и само поради вродената ми свенливост и притеснителност сега си женен за друга...
Тя продължи доста в тази посока, но повечето от нещата ги знаех. Не, че бях сигурен в тях; просто ми бяха многократно повтаряни. С повод и без повод. Най-често, когато се любехме. Долу-горе три пъти в седмицата. Дванайсе пъти в месеца. През февруари единайсе. Е, как няма да ги знам.
- ... така, че съм готова на всичко, за да го постигнем и най-накрая да заживеем като нормалните хора.
Така. Монологът приключи. Можех да тръгвам. Планът - в детайли, всичко бе обсъдено до последната подробност. Крачех бодро към къщи и си представях как от утре ще спя вече спокойно , без да ме будят на всеки четири часа да храня, защото жена ми няма кърма, без да повивам не-наакани задници и да им правя клизма. И без да празнувам рождени дни четири пъти в годината - пролет, лято, есен, зима...
Така, крачейки в нощния хлад, почти развеселен, стигнах улицата, на която се намираше домът ми. Погледнах осветения прозорец на горния етаж и... нещо застана между мен и решението да бъда убиец. Не, не че ми се нравеше картинката зад него. Представих си не една разрушена от болестта жена, кърмеща с биберон охлузено мукавено бебе с етикет на гърба. Зърнах една червенокоса, не особено красива, но мила съпруга, изпращаща ме всяка сутрин от същия този прозорец. Или поне до аварията в лабораторията, в която влезе като нормален, жизнен човек, а ми я върнаха в инвалиден стол. Изплашена, лутаща се и витаеща в собственото си объркано съзнание.
Не, не можех да постъпя така с нея. Дори в лудостта си тя бе олицетворение на загриженост и преданост, които бе проявявала през целия ни съместен живот.
Не можех да постъпя така!
Нямах право!
Олекна ми. Едва сега осъзнах колко всъщност глупаво бе вземането на това абсурдно решение.
Аз не бях убиец.
Нямаше и да стана.
С тези мисли прекрачих прага. Странно напрежение и тревога витаеха в неестествената тишина, настанала се в дома ми. Погледнах часовника. Преди десет минути би трябвало да е започнало поредното нощно хранене. Не би го пропуснала за нищо на света. Къде беше тогава?
В кухнята видях съда за претопляне на млякото. Още изпускаше пара. Тръгнах към стълбите за спалнята и... я видях. Просната в подножието им, с неестествено подгънати крайници и глава, гледаща към гърба. Разпилените й коси аленееха в полумрака като огромно петно кръв, пропило се в дъсчения под. Нощницата й, странно усукана в кръста, бе разтворена на гърдите, като че ли се е опитала да полети след скока й през перилата. Тъмночервена струйка сочеше пътя от огромната рана в челото към отворените очи.
Гледаха неразбиращо.
И тъжно.
Все още стискаше бутилка мляко. Малка капчица се бе процедила през биберона и ме съзерцаваше укоризнено с белотата на собствената си невинност.
Дори не помня кога съм позвънил на Лин. Осъзнах се в прегръдките й.
Говореше ми:
- Хайде, стига си ревал! Направил си го без мен. Не беше точно по план, но нали се е свършило...
Устата ми бе пресъхнала и напразно се опитвах да си поема въздух. Всичко бе нереално, като в
кошмарен сън, от който се опитвах да изпълзя.
Отвън вятърът блъскаше забравената врата на гаража, далеко някъде се чу сирена на заминаващ влак.
В тоя момент изплака бебе-фонът. Детският рев ме изхвърли като с катапулт от стола.
Лин подскочи, засуети се. Тревожна и загрижена. Плашещо загрижена!
- Къде е?... Къде е, на мама момичето...Роуз, къде си?
Прекрачи тялото на жена ми, стъпка красивите й червени коси и изтрополи нагоре по стълбите.
Мъртвите очи я проследиха, склопиха се и, стори ми се, чух последен стон.
- Роуз, идвам, идвам да те взема, мила...
Това, което още запомних от онази нощ бе как тичам по улиците. И крещя.
Нямаше значение откъде минавах.
Всички улици пред мен водеха към едно място.
Към Петте хълма.
* * *
Сериозно! Изписаха я и ми я треснаха вкъщи, а тя, примряла от щастие, тикна под носа ми малка пластмасова кукла. Бебето! На име Роуз. Било част от терапията, каза ми докторът й.
А тя твърдеше, че е заченала от добър и свестен дух, каквото и да означаваше това. Препоръчаха ми, в името на оздравителния процес, да не роптая, че съм рогоносец и скоро градът научи, че на четирийсе съм станал татко. И то... на кукла. Поне да беше барби, а тя - грозна и безлична. Не приличаше на мен. С гол череп, зимна розовост на бузите и големи като гуми на камион очи. Олющеносини на цвят. Такава я беше избрал докторът.
Купихме детска количка. Не може бебе без количка, не сме папуаси, че да си мъкнем на гръб децата. Научих се да сменям памперси. Истински памперси от 3.99 дузината. Дрешки, ританки, терлички, потничета, гащички. На всеки четири часа го хранеше. С биберон. От който течеше истинско мляко, понеже на жена ми й секнала кърмата.
"От стреса е" твърдеше тя и аз кимах с глава. Заради терапията.
От устата на "бебето" млякото се стичаше безпрепятствено по нощницата й, попиваше в пелините му, лекьосваше килима. Скоро всичко ухаеше на лактоза. И няма как да е другояче - кое пластмасово бебе може да поема през четири часа по двеста милилитра течност, без да се изпусне? Да не споменаваме, че не беше устроено да погълне и капчица, просто от всички подвижни части по тялото му струеше мляко.
Направо не ми се мислеше какво ще стане когато "порасне" и започне да яде нормална храна. А да не ви разправям как му правехме клизма, когато не "искаше" да ака.
- Ах, Роузи, колко много папка, а памперсът е сух! Сега тате и мама ще ти направят една мааалка манипулацийка, за да си облекчиш стомахчето.
Обръщаше се към мен:
- Ако продължава така, ще трябва да извикаме лекар. Безпокои ме състоянието й.
Беше абсолютно сериозна.
Ако продължавахме така, за мен трябваше да викнат лекар. И то от Петте хълма. И да ми предпишат терапия с бебе, та поне да си има другарче в игрите.
Абсолютно сериозен съм.
Имам си й любовница, освен новороденото. Колежка на жена ми. Знаят се, само дето едната ясно осъзнава чий мъж чука, а другата дори и не се сеща, че може да има такова нещо като чукането. Тя просто хваща от първия срещнат добър дух и това е. А с духовете, както се досещате, зачатието е безактово. Какво му е сложното?
Ходех често при Лин, обзет от отчаяние. Тя ме прегръщаше загрижено с големите си бели ръце, полагаше ме между големите си бели гърди и нежно ме успокояваше. Гласът й, напевен и тих, ми напомняше гласа на мама, унасях се, заспивах в прегръдките й. Там намирах утеха от подигравките на колегите, от пълните с презрително съчувствие
погледи на приятелите, от вечното мрънкане на жена ми, че пак съм забравил да купя детско пюре или сухо мляко. Какво да направя, лесно се става баща, но не се усвояват лесно родителски навици.
С времето и грижите за Роуз се увеличаваха. Оказа се, че изпреварва връстниците си от фабриката за детски играчки не само с шанса да си има истинско семейство, но и по темповете на растеж. От жена си го рабрах, иначе за мен си оставаше същата невзрачна грозна кукла, правена в Китай.
Един ден съпругата ми ме посрещна с възгласи:
-Я да видим кой е забравил за рождения ден на момиченцето си! Татеее! Дай, мамо, целувка на тати!
В къщи гости, гирлянди, балони, деца. Много деца. И всичките истински. Изпълнили хола, на дивана, под масата, пред кошчето на Роуз. Майките им нагъват ябълков пай и се ръчкат една друга с пълни уста: "Ей го, ей го глупака! Хи хи хи..."
Въздухът, пренаситен от клюки, крясъци и музика, не ми понесе, излязох на задната тераса с бира в ръка. Там се натискаха детегледачката ни и някакъв пъпчив дангалак. Миг преди да ме види и се хвърли през парапета, дочух думите му:
-... голям идиот е твоят работодател, аз ако съм на негово място, ще я убия и готово.
Оставих думите да минат покрай ушите ми заедно с ненужните извинения и оправданията на уличницата, която ми вземаше по двайсет долара на час, за да гледа куклата Роуз.
Същата нощ легнах по-рано, оправдавайки се с главоболие, но все си мислех за случилото се.
И знаете ли, спах все едно съм паднал от трийсеметров кран - като мъртъв.
На сутринта имах в ума си готов план. Оставаше да го обсъдя с Лин и да го осъществя.
Цял ден ми спореше в работата, бях отзивчив, помагах на колегите, дори съм впечатлил шефа, който запитал:"Абе, кой е тоя, новият?" А бачках за него трета година.
Вечерта, след бурната прегръдка на Лин, я запознах в резюме с предстоящото. Не мога да кажа, че е коварна жена. Е, предполагам, не повече отколкото й повелява природата. Не мога да се закълна, че някога са се обичали със съпругата ми, дори и преди да получи нервното разстройство , донесло ми скоропостижно бащинство. Но да ме изненада с радушното приемане на злокобния план, също не очаквах. Изслушах една тирада:
-Скъпи, знаеш колко те обичам! Обичам те още от ученическите ни години в гимназия "Йелоустоун" и само поради вродената ми свенливост и притеснителност сега си женен за друга...
Тя продължи доста в тази посока, но повечето от нещата ги знаех. Не, че бях сигурен в тях; просто ми бяха многократно повтаряни. С повод и без повод. Най-често, когато се любехме. Долу-горе три пъти в седмицата. Дванайсе пъти в месеца. През февруари единайсе. Е, как няма да ги знам.
- ... така, че съм готова на всичко, за да го постигнем и най-накрая да заживеем като нормалните хора.
Така. Монологът приключи. Можех да тръгвам. Планът - в детайли, всичко бе обсъдено до последната подробност. Крачех бодро към къщи и си представях как от утре ще спя вече спокойно , без да ме будят на всеки четири часа да храня, защото жена ми няма кърма, без да повивам не-наакани задници и да им правя клизма. И без да празнувам рождени дни четири пъти в годината - пролет, лято, есен, зима...
Така, крачейки в нощния хлад, почти развеселен, стигнах улицата, на която се намираше домът ми. Погледнах осветения прозорец на горния етаж и... нещо застана между мен и решението да бъда убиец. Не, не че ми се нравеше картинката зад него. Представих си не една разрушена от болестта жена, кърмеща с биберон охлузено мукавено бебе с етикет на гърба. Зърнах една червенокоса, не особено красива, но мила съпруга, изпращаща ме всяка сутрин от същия този прозорец. Или поне до аварията в лабораторията, в която влезе като нормален, жизнен човек, а ми я върнаха в инвалиден стол. Изплашена, лутаща се и витаеща в собственото си объркано съзнание.
Не, не можех да постъпя така с нея. Дори в лудостта си тя бе олицетворение на загриженост и преданост, които бе проявявала през целия ни съместен живот.
Не можех да постъпя така!
Нямах право!
Олекна ми. Едва сега осъзнах колко всъщност глупаво бе вземането на това абсурдно решение.
Аз не бях убиец.
Нямаше и да стана.
С тези мисли прекрачих прага. Странно напрежение и тревога витаеха в неестествената тишина, настанала се в дома ми. Погледнах часовника. Преди десет минути би трябвало да е започнало поредното нощно хранене. Не би го пропуснала за нищо на света. Къде беше тогава?
В кухнята видях съда за претопляне на млякото. Още изпускаше пара. Тръгнах към стълбите за спалнята и... я видях. Просната в подножието им, с неестествено подгънати крайници и глава, гледаща към гърба. Разпилените й коси аленееха в полумрака като огромно петно кръв, пропило се в дъсчения под. Нощницата й, странно усукана в кръста, бе разтворена на гърдите, като че ли се е опитала да полети след скока й през перилата. Тъмночервена струйка сочеше пътя от огромната рана в челото към отворените очи.
Гледаха неразбиращо.
И тъжно.
Все още стискаше бутилка мляко. Малка капчица се бе процедила през биберона и ме съзерцаваше укоризнено с белотата на собствената си невинност.
Дори не помня кога съм позвънил на Лин. Осъзнах се в прегръдките й.
Говореше ми:
- Хайде, стига си ревал! Направил си го без мен. Не беше точно по план, но нали се е свършило...
Устата ми бе пресъхнала и напразно се опитвах да си поема въздух. Всичко бе нереално, като в
кошмарен сън, от който се опитвах да изпълзя.
Отвън вятърът блъскаше забравената врата на гаража, далеко някъде се чу сирена на заминаващ влак.
В тоя момент изплака бебе-фонът. Детският рев ме изхвърли като с катапулт от стола.
Лин подскочи, засуети се. Тревожна и загрижена. Плашещо загрижена!
- Къде е?... Къде е, на мама момичето...Роуз, къде си?
Прекрачи тялото на жена ми, стъпка красивите й червени коси и изтрополи нагоре по стълбите.
Мъртвите очи я проследиха, склопиха се и, стори ми се, чух последен стон.
- Роуз, идвам, идвам да те взема, мила...
Това, което още запомних от онази нощ бе как тичам по улиците. И крещя.
Нямаше значение откъде минавах.
Всички улици пред мен водеха към едно място.
Към Петте хълма.
* * *
© Румен All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Mia2442, радвам се, че ти хареса!
-
Благодаря ви, че ме четете!
Поздрав! -
Много тъжен разказ...зад комичното са скрити куп житейски трагедии. Много човечни истински. Превратностите в живота. Ако не друго поне да сме с всичкия си...Дай ,боже !
Понякога осъзнаваме някои неща в живота си твърде късно... -
... продължавам да се смея и съм още в началото! После пак ще се върна да коментирам...
...
но края не е смешен, а ме разсмя в началото...
Радвам се, че открих прозата ти!
Благодаря!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
