Тя беше луда. Жена ми. Лежа в психото девет месеца. Влезе с нервно разстройство, излезе с бебе на ръце. Не от родилния. От клиниката "Петте Хълма", зад чиито триметрови стени и вишка с въоръжена охрана задържаха изперкали и нестабилни.
Сериозно! Изписаха я и ми я треснаха вкъщи, а тя, примряла от щастие, тикна под носа ми малка пластмасова кукла. Бебето! На име Роуз. Било част от терапията, каза ми докторът й.
А тя твърдеше, че е заченала от добър и свестен дух, каквото и да означаваше това. Препоръчаха ми, в името на оздравителния процес, да не роптая, че съм рогоносец и скоро градът научи, че на четирийсе съм станал татко. И то... на кукла. Поне да беше барби, а тя - грозна и безлична. Не приличаше на мен. С гол череп, зимна розовост на бузите и големи като гуми на камион очи. Олющеносини на цвят. Такава я беше избрал докторът.
Купихме детска количка. Не може бебе без количка, не сме папуаси, че да си мъкнем на гръб децата. Научих се да сменям памперси. Истински памперси от 3.99 дузи ...