Мълчеше тъжно Родопа планина. Сутрин лениво се гушеше в гънките на мъглата. Сякаш не искаше да погледне там долу, в равнината. Вятърът разнасяше миризмата от мъртвите тела на непогребаните батакчани. Хората се страхуваха да се доближат до унищоженото селце, сгушено в котловината. Някои семейства от други села бяха приютили старци, жени и деца, успели да се измъкнат от клането. Занизаха се възмутени делегации, консули и журналисти да дирят истината и да искат сметка от Султана. А тя, истината, пречеше на интересите.
Ахмед ага Барутинлията, ставаше все по-сприхав и нервен. Усещаше надвисналата над главата му опасност.
Няколко месеца след клането, султанските войници го отведоха. Чу се, че бил заточен в затвор в Мала Азия. Тъй турците искаха да закьорят очите на европейците.
Животът в Барутин течеше постарому.
Хората в селото харесваха синеокото момиче, но тя си остана ябанджийка за тях. Никой не я наричаше по име, викаха ѝ Батаклийката.
Растеше Гюла по-красива от розите и все с песен на ...