Всеки камък и всяка скала в Родопите е пропита от кръв или сълзи. Вековните ѝ дървета разказват легенди за минали времена и хора. Годините минават, много вода изтече в реките, но синините от бича, белезите от оковите още личат по снагата ѝ. Затуй и родопските песни са тъжни. Като стрели пробождат в сърцето. Разказват истината, а тя там в народните жалби се е стаила и се разнася. Никой не може да я изтрие.
Майското слънце галеше земята пропита с кръв. Батак умираше в мъчителна агония. Във въздуха се носеше мирис на барут, дим, кръв и смърт. Чуваше се жалният глас на полуделия добитък и плачът на деца. Хасан Хюсеин Дервиш огледа страшната картина, разкрила се пред очите му. Долината на смъртта. Тук вече нямаше сълзи. Нямаше живи, за да оплачат мъртвите. Стисна юздите на коня си, който нервно се въртеше на всички посоки. Земята бе покрита с окървавени тела, някои от тях обезглавени. Труповете на жените бяха съблечени по ризи, за да бъдат претърсени за пари и украшения или осквернени. Опожарените къщи пушеха под тлеещите останки... Толкова много жестокост не бе виждал. Мислеше, че всяко безчестие и зверство има граници. Днес обаче с очите си видя, че жестокостта може да е и безгранична.
Хасан бе тръгнал безразсъдно след вълчата глутница, от двеста башибозука, поведена от брата на жена му Ахмед ага Барутинлията - полицейски началник на Доспатската нахия. Дервишът беше помак, селски дрипльо и се надяваше да намаже нещичко и той от грабежите. Изплаши го обаче тази нечовешка свирепост. Той не извади нож, не гръмна с пушката си. Знаеше, че всичко в този живот се заплаща, а убитите жени и деца ще са тежък кървав данък. Обърна коня и тръгна да излиза от Батак. Вече не искаше с нищо да се облажва, а да избяга далеч от туй гробище. Препусна по брега на реката. Малките бичкиджийници покрай нея мълчаха запустели и самотни. Водата обагрена и мътна от кръвта на убитите, бучеше, сякаш оплакваше душите им. Изведнъж на брега съзря малко момиченце - на около четири годинки. Вятърът галеше черната му косица. Бялата му риза и фустанчето аленееха окървавени, а детското му личице бе покрито с кал, кръв и сълзи. Детето седеше до трупа на майка си и галеше нежно с ръчички лицето ѝ. Сви се сърцето на Хасан, нещо го стисна за гърлото. Наведе се от коня и грабна детето. Сложи го в скута и препусна към дома си. От години бе женен за Фатме, не бяха богати, но живееха спокойно. Само една мъка имаха, нямаха си рожба.
Стигна в Барутин. Слезе от коня и понесе малкото дете към къщата си. То уплашено мълчеше в ръцете му.
- Фатме, туй е късметът ми от онуй гробище. Дано Аллах и Господ ми простят греха. Не ми даде сърце да грабя и убивам. Не можах и таз сиротинка да изоставя, че някой щеше да я посече или от глад да умре. Нямаме си детенце. Нека то ни бъде дъщеря и да освети дните ни.
- Красива е като цвете! Иде си с името ! Ще я наречем Гюла(Роза)! Голям армаган ми донесе, радост в къщата ни да има и тя с детски глас да закънти. - зарадва се жена му.
Занизаха се дните като броеница, спокойни и щастливи за Дервишевите. Малкото момиче растеше обградено с любовта на новите си родители. Понякога вечерите се будеше потънала в пот и сълзи. Чуваше в съня си бученето на реката и думите на майка ѝ: "Стой тиха, дъще! Каквото и да става - не излизай от сандъка! Господ да те закриля, детето ми!" Усещаше нежните ѝ ръце и целувката по челото си. След такава нощ, на другия ден мълчеше и гледаше тъжно към гората, там където се гушеше Батак.
Ахмед ага Барутинлията гордо вървеше към кафенето. Щом влезе вътре всички се умълчаха. Такава тишина настъпи, че се чуваше бръмченето на мухите.
- Що замълчахте, бе капсъзи? Я дай по едно турско кафе на всички, че днес блага вест получих! Повишиха ме в юзбашия! - викна ухилен той.
Хората зашумяха и започнаха да го поздравяват. Някои надигаха чашите с кафе и преглъщаха с него страха и омразата си. Мразеха го, но се страхуваха. Ахмед ага на младини доста години изкарал като пъдарин в Батак. Там той завързал добро приятелство с батачани и след време баташките първенци го препоръчали пред пазарджишките власти за полицейски чиновник – началник на няколко пъдари в Доспатската нахия. Той бързо забогатял. Имал собствен дюкян, много овце и голям конак. След време заел длъжността на полицейски началник на Доспатска нахия. Сега за отплата към баташките си приятели ги изкла като пилци.
- Добра работа свършихме в Батак! Султанът доволен остана. Язък, че подпалихме училището. Много дрехи и пари станаха зян! - хладнокръвно се ухили злодеят - Хайде сполай ви! Останете със здраве! - излязъл доволен от кафенето.
Щом стигна до портата на конака си, той чу детски смях. Обърна се към сестрината къща, която бе на един хвърлей място от неговата и очите му потъмняха от злоба и яд. На чардака под асмите си играеше малката Гюла. Мразеше сестра си и Хасан заради кавурката от Батак. Туй дете като, червей ядеше душата му. Смехът и песните ѝ като пирони се забиваха в каменното му сърце.
- Ин ша Аллах, моля те вземи душата на таз неверница и ме освободи от мъките да се мотае пред очите ми! - измърмори той и се шмугна припряно в двора си.
Следва продължение.
© Росица Димова All rights reserved.