– Може ли да се отместиш малко по-встрани? Навлизаш ми в личното пространство.

– Не бива да се отдалечавам от теб твърде много. Сега, след като остана без ангел-хранител, си уязвима за атаките на немъртви.

– Съгласна съм, но не сме се договаряли котаракът ми да бъде заменен от мобилна ферма. Какво всъщност си ти? 

– Баал, приятно ми е! Не успяхме да се запознаем при първата ни среща. Демон, дясна ръка на Негово Мрачно Величество.

– И след като си тъй високопоставен, какво търсиш тук? Сигурна съм, че пъкълът гъмжи от неотложни задачи, а и е някак под нивото ти да пазиш обикновен човек.

– Не е съвсем така. Ти си човек, но изобщо не си обикновена.

– Всички така разправят. За някои съм вещица, за други- някаква тайнствена избранница… Защо не и пророчица на някоя нова религия?

– Не бих се учудил. Ако шефът ти удари едно рамо…

– Това беше сарказъм. Би трябвало да е първото, на което да ви научат, ако въобще демонизмът се учи.

– Ти може и да се шегуваш, ама нещата са си доста сериозни. Точно като особата, която ти предстои да интервюираш. Дръж се почтително, за да не завърши разговорът с преждевременното ти превръщане в земноводно.

– Но нали уж имам щит, имунитет…

– Срещу Тусис Ноктурна(Нощна Кашлица) няма имунитет дори Господарят на Мрака. 

Последвалото преживяване за Аделина бе сходно със завличане от водовъртеж към дъното на буйна планинска река. Тя заемаше принудителна поза зад овехтялото бюро в апартамента си, безмълвна и напълно лишена от каквато и да било възможност да помръдне, докато таванското помещение се изпълваше със зловонен дим с жълтеникаво-зеленикав отенък, съпроводен със звук от който всеки здрав разум би се размътил. Съвсем в реда на нещата, появата на могъщата старша вещица винаги раздираше самата тъкан на реалността с колосалната енергия, нахлуваща в света, в който преминаваше. Затова и се случваше изключително рядко. Чародейките предпочитаха да не прескачат от едно силово ниво в друго, а избираха онова с по-ниска енергия, защото поддържането на баланса в него изискваше по-малък разход от личната им жизнена сила. И така, голяма част от тях бяха регистрирали за адрес на постоянното си пребиваване Земята.

– Сво-бо-дно!- изкомандва с военен маниер “Генерал” Пертусис.

Тя бе дребна на ръст жена, с къдрава коса до раменете, някога с цвета на див кестен, а понастоящем- на неизпредена току-що изпрана и изчепкана вълна. Лицето ѝ бе широко, но не пълно. Кадифената ѝ кожа бе изпъстрена с множество мимически бръчки. Носът с нисък корен и големи ноздри, изразените скули, плътните устни, равните и блестящо бели зъби, както и топлите лешникови очи затвърждаваха убеждението, че родословието ѝ е съставено от членове на поне две от човешките раси. Облечена бе в традиционната за гилдията рокля с ръкави до лактите(за да отпадне необходимостта да се запрятат при изпълнение на трудовите задължения) в зеленикаво-кафеникав цвят, под която задължително се обуваха чифт широки панталони, както и клин. При нужда от скоростно придвижване от едно място до друго, върху роклята се навличаше ветроустойчиво палто от естествена агнешка кожа, подплатена с дебел слой вълна. Разбира се, моделът на шапката бе по избор и съответстваше на структурата на лицето на притежателката си, но носенето на този аксесоар също бе задължително правило за вещиците. Зелкоподобното одеяние целеше минимална уязвимост към небесните вихри, защото логистиката на магьосничките се осъществяваше строго въздушно.

– Баал! Не си спомням да съм чела на глас медицински диагнози на латински тая седмица. Чий го дървиш тука?

Външността на Тусис рязко контрастираше с гласа ѝ. Той бе звънък, омаен, създаваше асоциация за бистри поточета и раззеленяващи се слънчеви гори, които ласкаво те приканват да влезеш в тях. И никога повече да не излезеш. Макар упорито да се опитваш.

– Право говориш, кашлицо. Не си ме призовавала. Аз сам си дойдох. Дела, нали знаеш! 

– Ами че как! По-заети от нашето сестринство сте само ти и твойте братя. На баба миличкото мършоядче! Любимият ми пакостник си ти!

Баал смутено избегна сърдечното пощипване на разнотварните си бузки от старата вещица и се обърна с изражение на молба и безпомощност към Аделина.

– А-а–а, чедо Напръстниково! Бива, бива! Тоя младеж е голям дявол, да знаеш! Опичай си акъла, да не ти го вземе без време!

– За мен е чест и удоволствие да ви приветствам в скромния си дом, госпожо Ноктурна!

– Моля ти се, без тия префърцунени приказки! Ние, ведите, сме прости, ама честни душички. Ей, на, по погледа ти виждам, че са те ранили с предателство. Мъжко ще да е било. Иначе нямаше тъй да помръкнеш.

– Може и така да се каже. Но важната в момента не съм аз, а…

– Викай ми Баба Кашлица. Или просто, “бабо”. Кака съм на Баба Шарка(варицела) и на Леля Медена(чума). Аз съм най-силна, щото най-много народ мога да натръшкам за единица време. И хич не си права да думаш, че аз съм по-важна. Ама нейсе, речи си прошенията!

– Имам обичай да питам, какви са предимствата на вашата раса в задгробния живот, но както виждам вие сте си съвсем жива и здрава.

Баба Кашлица прочисти гърлото си, събра сили и въздух и след един мощен напън, характерен за дългогодишен тютюнджия, на който дължеше и прозвището си, изплю мазна храчка през рязко отворилия се под мисловното ѝ въздействие прозорец. След което отговори със съвсем различен, сериозен тон, сякаш рязко забрави за измисления си провинциален произход. От доскорошния старовремски говор не остана и следа.

– За това не ти трябва кристално кълбо, миличка. Вещиците сме най-дълголетните от свръхестествените създания. На първо място, защото знаем механизма на възникване на всички заболявания, както и лековете за тях. И на второ, защото можем да предвидим кога се очаква да се гътнем. Естествено, никоя от нас не е веща в собствената си съдба, но отлично познава съдбоносните дати на посестримите си. Обикновено се поздравяваме в социалната мрежа не със “Здравей!” , а с “Днес, еди къде си и еди как си те очаква еди каква си среща със смъртта. Приготви си няколко по-сочни проклятия!”

– Е, не нарушавате ли така правилата на живота? Не ми се вижда особено честно да отлагате неизбежното. Как успявате да се откупите от неминуемото?

– Всяка от нас си отива от белия свят, след като е завършила мисията си сред смъртните. Това включва определена квота спасени животи, но и задължително обучение на приемница. Да ти кажа ли, защо дрехите ни са в такъв блатен цвят? Защото върху него най-слабо личат петната от кръв, а тяхното премахване обикновено е доста трудно ако не ги накиснеш веднага в студена вода. Заети същества сме и работното ни облекло постоянно е в лекета, но е важно да се екипираме така. Никоя уважаваща себе си вещица не желае да се сдобие с крива физиономия заради неблагоразумно пренебрегване на правилата за безопасна многослойност. Възпалението на лицевия нерв от простуда след летене върви с течащи лиги и нарушена артикулация. Накратко- нищо не ти се разбира като говориш. И докато си в такова състояние, без да искаш може да превърнеш някое току-що родоразрешено от теб бебе в ревящо магаре. Макар, според множество хронично недоспали родители, това да е доста по-приемлив вариант. По-лошото е ако на такава крива посестрима ѝ се наложи да изпълнява церемонии на Сабат. Вместо да устрои една прилична гола оргия на прекрасно изглеждащи атлетични вещици, ще превърне сборището в парад на носорози. С нашето ненормирано работно време и хапване на крак със сигурност не сме първи красавици, но кому е нужно да се запознава отблизо с телесните форми на другите?

– Говорите за илюзии, проклятия, но и за спасяването на животи. Защо се кръщавате с плашещи имена?

– Репутацията ти винаги е една крачка преди теб. Кой ще те вземе насериозно ако се казваш Сладка Маргаритка, примерно? Имаш ли представа какъв отлив на клиенти ще настъпи тогаз? Помня, имахме си една почитателка на прогресивното мислене, дето летеше с метлата, облечена по прозрачно дантелено боди. Ядеше само корени и кълнове и даже се опита да ни зарибява по някаква танцувална техника за отслабване. Претрепа се, след като метлата ѝ бе прихваната от една миниатюрна буричка горе. Вещиците трябва да си тежим на мястото. Жени под шейсет килограма не се приемат в клуба.

– След като можете да предскажете деня на смъртта на всяка от ордена ви…

– Не бери грижа, чака те дълъг и щастлив(ако сама си го направиш, де)живот. А мен ме чака работа, както обикновено. Ама може да ми асистираш.

Баба Кашлица се изправи гордо, разчисти с един замах масата-бюро от писателските принадлежности и започна обратно броене на ум. След по-малко от десет секунди, през същия прозорец, през който се беше изплюла преди началото на краткото интервю, влетя едва дишащият Анаил с неестествено отпусналия се в ръцете му брат.

– Баал, Маргарита, моля ви! Направете нещо!

Вещицата поклати недоволно глава и за няколко секунди вместо привичния жълто-зелен зловонен дим, около нея се образува ореол от галеща окото светлина, пропит от мирис на майска планинска полянка. След което отново се обърна поучително към Аделина:

– Ето, виждаш ли? Един път да ме нарече с родното ми име и рейтингът ми веднага спада с няколко пункта. Така… Куршум от златоносна комета, а Шефе? Добре са те подредили. Ти, малка моя Копривна Тресчице, постави ръцете си тук. Трябва ми всичката налична женска енергия наоколо…