– К`во се хилиш бе, дребен масов убиецо? А-а-а, не! Хич не ми се умилквай! Въобще не съм в настроение за котешките ти номера!

Аделина внимателно побутна топлата топчица мъркаща нежност, отъркваща се усърдно в краката ѝ и привидно сърдито обърна гръб на самоуверения риж мъжкар. Разбира се, всички нейни опити да окаже съпротива на обичайното разнежване се оказаха напълно неуспешни. Рошльо скочи в скута ѝ и завря муцунка между ръката и тялото, след което започна бавно да потупва с лапички по бедрата на стопанката си, сякаш опитвайки се да направи импровизираното легло още по-меко.

– Ей, ама много мразя като правиш така…

“Лъжеш, но ти прощавам, драга ми Лина! Заради такива дреболии даже не си струва да ти размахам злобно опашка.”

– Какво? Я пак!

“Аз да не съм циркаджия, че да действам по команда? Моля ти се, прояви малко уважение!”

– Към какво, бе? Към халюцинациите в главата ми? 

“Оф! Сега що се правиш, че не разбираш? Туй е страничен ефект. Считай го за бонус към договорчето. Онуй, дето го подписа с кръвта си…”

– Чакай, чакай! Договорът е бил ИСТИНСКИ?

“ХА, ДОБЪР ДЕН!”

– Само недей да ми крещиш, моля ти се! Говореща котка е прекалено…

“Котарак.”

-... говореща и крещяща котка, която дори има наглостта да ме прекъсва докато все още се съвземам от тоя умопомрачителен гръм от ясно небе. Мамицата му…

“ Е, хайде сега! Ако се и разревеш, съвсем ще ми разцентроваш енергийния калибратор. Свиквай бързо, щото имаш да изпълняваш клаузи по споразумението. Е, не! И това ли трябва да ти припомням? Единственото нещо на тоя свят, което вършиш що-годе добре… Едно такова, дето само човеците го умеете… Уф… Отказвам се!”

– Очевидно не говориш за разумното мислене, тъй като нищо от случващото се с мен в момента не влиза в тая категория. Писане? Това ли е?

“Еми, открихме топлата вода! Честито!”

– Добре. Това го умея. Е, имам бегла представа как се прави. Но… Рошльо, миличък… Ще ти купя което си избереш котешко гурме, ще ти осигуря цял кашон от него, стига да ми помогнеш. Моля те, пухчо! Нали затова си тук? Аз наистина не знам какво да правя. Не си спомням нищичко от последните дни. И нощи… Какво съм направила? Как? С кого? С каква цел? Какво следва? Ти беше с мен, нали? Знам, знам, не бях най-добрата стопанка през последните месеци и няма смисъл да се оправдавам, обаче… Нали знаеш, че вече си нямам никого освен теб. Обичам те, мъничкият ми…

“А, не! Искам го писмено! И с подпис! Иначе не мърдам дори на милиметър от тук!”

Аделина въздъхна, внимателно свали най-близкото си в момента същество в целия видим и не толкова свят на килимчето до себе си и се залови да търси бял лист, на който да документира обещанията си към котарака в изисквания от него “Договор”. За миг вдигна погледа си и го отправи надалеч през миниатюрната тераса на едностайния апартамент, разположен на дванадесетия етаж на стария панелен блок, който обитаваше вече няколко месеца.

Големият град сияеше в разноцветни пулсиращи светлини насред прозаичната делнична нощ. Късната есен с нейната сурова влажност и близостта на планината с нощните ѝ температурни инверсии засилваха усещането за пълна липса на уют в неотопляемата наемна квартира с неописуемо разбита, та чак изкъртена дограма. Дори дебелото вълнено одеяло и компанията на пухкавия съквартирант не успяваха да смекчат усещането за мизерия и обреченост.

Аделина нямаше да рони сълзи. Добре ѝ беше известно, че ползата от тях е колкото от вентилатор през някое горещо лято- първоначално носят измамно облекчение, но ако прекалиш с тях, ще ти докарат още по-големи болежки и от тези, които си имал дотогава. Макар, че никак нямаше да ѝ навреди поне малко да си излее душата. След цялата черна поредица, която преживя и продължаваше, отлагането на пороя просто повишаваше неимоверно риска от погубващ потоп в един неопределен момент в неясното бъдеще. И тогава можеше и да няма връщане назад.

Но всъщност, кога ли въобще бе съществувала такава опция за нея? Смъртта на майка ѝ, измамата с продажбата на наследствената къща, делата срещу нея и мъжа ѝ, заведени от емоционално лабилни родители на деца, “уж” пострадали от агресивните прояви на голямото им дете, стресът и усложненият график в работата…

Нощите, в които всички вкъщи заспиваха спокойно, а Ади оставаше насаме със себе си и словоизлиянията на лаптопа, все по-често биваха съпроводени с изпразването на бутилки алкохол. От бирата, през виното, уискито и водката, та чак до домашна ракия, подарена от “доброжелателни” съседи. Скандалите вкъщи не закъсняха. Както и тези в работата. 

Светът бавно започваше да се срива върху ѝ. Децата се отчуждиха дотолкова, че плачеха когато се опитваше да ги доближи, а съпругът ѝ просто мълчеше търпеливо, но погледът му бе изпълнен с такова презрение, че Ади дори не смееше да вдигне главата си. Направи го едва, когато по време на развода съдията присъди попечителството на децата на баща им, а Аделина беше задължена да му плаща издръжка. Но дори и тогава, тя не видя у него бленуваното облекчение и благодарност. Не ѝ се полагаше прошка, защото тя просто се бе отказала да се бори за правото да се нарича “човек”. А и словосъчетанието “безработна алкохоличка” със сигурност не бе повод за гордост за който и да е възрастен и разумен представител на висшия земен вид.

Лина се премести в голям град, далеч от семейството си с надеждата, че започването “на чисто” ще ѝ даде силите да се заеме сериозно с така необходимата промяна. Само, че дотогавашната ѝ биография никак не ѝ беше от полза при намирането на сносна работа, съответно нямаше и как да разчита на прилично жилище. Когато се “засели” в този враждебен тавански килер, обаче, Ади си даде обещание да не се отказва. С каквото и да се захванеше в бъдеще, трябваше да го довежда до край. В противен случай изобщо нямаше да го започва.

Тъй като предплати наема за два месеца напред, не ѝ бяха останали особено много средства, а и трябваше да събира за издръжката на децата, затова дори инцидентната мисъл да си купи алкохол биваше прогонвана на момента.

 Малките ѝ липсваха. Както и бившата ѝ половинка. Тя никога не бе спирала да ги обича, просто пиянството беше притъпило сетивата ѝ. Но сега мислеше трезво и болката от преживените загуби се възвърна с цялата си ужасяваща мощ. Понеже не бе телесна, а Ади бавно но необратимо овладяваше контрола над волята си, изгарящото чувство за пропадане в бездънна пропаст се усещаше хилядократно умножено.

Аделина се усмихна с мъка. “Животът е непрекъсната борба. Бий се или бягай. Времето ми за бягство изтече, в момента тече обратното броене за бой. И нямам никакво намерение да чакам със скръстени ръце отброяването да стигне до нула!”

Рошльо нетърпеливо махаше с пухкавата си опашка и мяукаше. В котешкия свят това със сигурност се равняваше на тропане с крак от намусен началник. Но беше голям сладур, без съмнение. 

Съдбата ги събра, когато той бе малко проскубано и мършаво коте с гноясали очи. Трепереше от студ и глад край един от предпочитаните от местните бездомници контейнери за боклук. Видът му задвижи у безразличната към всичко дотогава Аделина отдавна ръждясалия механизъм на съчувствието и жалостта. В тъмнината, зениците на котето приличаха на две ями, пълни със страдание, а немощното му мяукане наподобяваше ехото на хиляди гърчещи се в ада грешни души, молещи за пощада.

 Лина взе на ръце клетото същество, което мигом се притисна в нея, почувствало спасителната топлина на тялото ѝ. Оттогава двамата станаха неразделни. Мършавият плешивец се превърна в разкошен едър екземпляр, гордост за уличния си произход. Рижият Рошльо бе колкото любвеобилен, толкова и див и Ади постоянно обновяваше колекцията си от нови и нови уверения в привързаността му към нея под формата на пресни резки от остри нокти по ръцете ѝ.

Но грижата за него пробуди вдъхновението и желанието ѝ да пише. Творческото писане ѝ бе хоби още от прогимназията, но в името на научната кариера и семейството го бе загърбила, отдавайки времето и енергията си на други, доста по-практични и доходоносни занимания. Сега, обаче, разполагайки едва ли не с цялото време на света, тя се върна към ученическата си страст и започна да сътворява история след история. Шедьовър след шедьовър. Единственият проблем беше, че няма друга публика, освен мъркащия приятел. А велик писател те прави точно признанието на публиката.

Аделина реши да си търси издател. Дълга, трудна, неблагодарна задача, но абсолютно задължителна за изпълнение, ако планираше да спази обещанието към себе си.

Тя не се учуди, когато първите двайсетина врати се затвориха с трясък под носа ѝ. Все пак “градското фентъзи” бе толкова пренаселен с писатели жанр, че мисията изглеждаше все по-невъзможна за изпълнение. 

На прага на отчаянието, че все пак няма да успее да спази обещанието към себе си, Аделина се бе върнала напълно обезверена при Рошльо след поредния безплоден опит да заинтересува някого с творчеството си. Беше скръбен дъждовен ден, в който обикновените хора мечтаеха да се завият в леглото си, да се натъпчат с пица и да гледат любимия филм с любимия човек . 

Но не и Ади. Тя щеше да стои под дъжда един почти безкраен отрязък от време и да поема с цялото си уморено тяло и душа на предела на вярата, студената водна неизбежност на ноемврийския порой. А котаракът ѝ щеше да мяука умолително с лапички, долепени до стъклото.

Такива бяха плановете ѝ, да. Но една невидима сила бе решила да се намеси в тях и да ги преобърне с главата надолу.

– Сетих се! 

“Къде ми е договорът? Е, не! Честно ли? Сбогом, вкусно гурменце! Беше ми приятно да се запознаем! Е, в мечтите ми…”

– О, я стига! Аз се поболях да се тревожа дали пихтията, в която се е превърнал мозъкът ми, не е родила поредното бяло петно, а ти само за ядене мислиш! Справедливо ли е това според теб?

“Справедливо е това, което съхранява благоденствието на колкото се може повече живи същества. Ако аз съм щастлив и ти ще бъдеш.”

– Обратното също е валидно. Какво ще се случи с теб, ако аз не спазя договора? Мислил ли си го? Вярно, голям сладур си, но нима можеш да сравниш моята любов към теб с нещо друго? 

“Да. С гурмето”

– Предател.

“Егоистка.”

– Връщай се при боклука, тогава! Не ми трябва котка, която не умее да върши единственото нещо, заради което е родена.

“Мишки? Това ли искаш? Сериозно?”

– По-сериозни биха могли да бъдат единствено последствията от неспазване на уговорката ми с онзи елегантен господин.

“Мхм. А пише ли там, дали домашните любимци ще споделят съдбата на стопаните си в случай на провал?”

– Защо? Нали котките харесвате топли места? 

“Приятно топли. Не АДСКИ!”

– Усещанията са въпрос на самовнушение.

“Хубаво! Като сполучиш да внушиш на вечния огън, да се държи така с жертвите си все едно е уютно вълнено одеяло от легло в таванска стаичка от човешкия свят, веднага звънкай! Ще доприпкам със скоростта на мисълта. Знаеш си ме. Мяу. Мяу-у-у! Ми-а-у!”

– Разбира се! Е, време е да запретваме ръкавите! И кого трябва да интервюираме първо?

“Някой си Мърльо Дрипав Разлагащ Се.”

– Какво? Това въобще име ли е?

“Според информацията- напълно приемливо име за зомби.

– Скапана работа.

“Умряла, ако питаш мен.”

– Ами тогава, върви ми намери някой и друг мозък. Че гладна мечка хоро не играе.

“За котките важи същото.”

– Ако продължаваш да ми бездействаш и философстваш, ще предложа на Мърльо първо твоя мозък. Малък е, но пак е нещичко.

“Ми-а-у?”

– Да мяукаш или не? Да тестваш ли собственоръчно точката на кипене на котешката кръв или…

“Добре, добре! Тръгвам. Обаче…”

Но Аделина не му обърна повече внимание. Понеже вече беше на друго, много по-вълнуващо и опасно място, за да постави дръзкото начало на книгата на живота си…