- Напускам те.
Едната му вежда мръдна нервно. Красивите прави вежди неразбиращо се свиха.
- Какво?
- Отивам си. Сбогом.
- Напускаш ме? Защо, по дяволите?!
- Знам, че отново ще прозвуча глупаво, но не мога повече да понасям болката. Нито самотата.
- Не е глупаво! - той стана и отиде бавно до нея. Пръстите му собственически погалиха гладката й шия. Тръпка, толкова позната, колкото и сладостна, премина през тялото й. Очите й се затвориха за миг, после се отвориха отново.
- Няма да мине този път.
- Кое?
- Това докосване е лъжа. Илюзия. Просто начин да ме задържиш при себе си. Успяваше досега, признавам, но топлината на пръстите и чувствеността на допира вече няма да бъдат достатъчни за отмалялото ми сърце.
- Не знам какво искаш от мен. - с безразличие каза той и отново седна.
Устните й бавно се извиха в усмивка.
- Това също няма да подейства. Познавам те достатъчно добре и знам, че това равнодушие е престорено. Това, както и ласките, е просто още един начин да ме задържиш до себе си.Защо го правиш? Преди си мислех, че е само чувство за собственост, но сега ми се струва , че има и друго. Ти се страхуваш да ме пуснеш да си отида, защото аз съм последната ти връзка с чистотата, последният ти прозорец към духовният свят. Огледай се наоколо! Сигурна съм, че виждаш реалното си положение. Знаеш, че живееш сред фалш и лицемерие и само чрез мен се докосваш до истината и красотата. Знаеш, че ако не съм с теб, ще бъдеш нещастен. Че същите хора, които сега те убеждават, че не съм за теб, че съм боклук и те загрозявам с присъствието си, няма да успеят по никакъв начин да те утешат, когато си отида.
- Защо искаш да си тръгнеш? - попита той без дъх.
- Защото слабостта ти ме прави нещастна. За всички тези години през които стоях до теб като страж - вярна и закриляща те от всевъзможни критики и болки, ти нито веднъж не ме оцени. Никога, нито веднъж не ме защити пред скъпоценните си приятели. Ти ме унижаваше, ти не вярваше в мен, ти не ми помогна да оцелея. Ти не ми даваше това, от което се нуждаех. Ти ми отнемаше светлината, струваше ти се правилно и неизбежно аз да пренебрегвам приятелите си заради теб, караше ме да се чувствам виновна за всеки миг прекаран с тях. Всяка моя дума бе преоценяна, всяка усмивка - подлагана на съмнение. Ти ми беше забранил да се смея, помниш ли? Моят смях те изнервяше. а сълзите ми ти досаждаха. Моят тон по време на разговор бе анализиран и определян от теб. Моето "Обичам те" беше за теб просто дума...една и съща дума...
Всичко това свършва днес. Напускам те.
- Не можеш да ме обвиниш, всичко това е по твоя вина! - изкрещя той.- Ти просто се взимаш много насериозно и проявяваш излишен драматизъм.
В красивите й очи потрепна усмивка на презрение. Погледът й беше убийствен.
- Разбира се, любов моя. Та нали тъкмо ти винаги си ме убеждавал, че аз съм един майтап, нали тъкмо ти искаше да ме направиш фалшива, за да се сливам безпрепятствено с цялото ти обкръжение? Нормално е да мина на другата крайност. Всеки нормално устроен човек иска да изгони от себе си излишното, лъжливото. Да, за съжаление някои хора се раждат пълни и завършени глупаци. И ти, любов моя, искаше да ме направиш такава? Нима бях твърде дълбока за теб? Разбира се, че е така. Хора като теб просто умират да убиват у другите това, което липсва у тях. Но всичко свършва днес. Напускам те.
- Но ни беше хубаво заедно? - настоя той. - Не можеш да го отречеш. Бяхме щастливи.
Тя се замисли за мих, загледана в изрязаните му, леко потрепващи устни. После поклати глава.
- Не съм сигурна какво точно имаш предвид. Наистина съм била щастлива, но само в някои определени моменти и то когато съм си ги създавала сама. Никога няма да те убедя, че сексът не е всичко, както и че има разлика между това да правиш секс и да правиш любов. Това при теб е страшно тъжно! Затова всичко свършва днес. Напускам те.
- Друг ли има? - попита той със святкащ поглед.
Сега вече тя не прикри чувствата си и устните й разцъфнаха в искрен, заразителен смях.
- Очаквах този въпрос. Дори се изненадвам, че не го зададе още в началото. И искаш отговор? Нямаш това право. Ти дори не подозираш колко пъти досега си ме тласкал в ръцете на други мъже, предизвиквал си ме да го направя. Да намеря у друг това, което ти не ми даваш. Наистина, за изневярата на жената е виновен само собственият й мъж. Досега обаче винаги се възпирах. Идеалистка съм , признавам си. Но това вече не те засяга. Напускам те.
- Добре. Но защо не ми отговори? Има друг нали? Кажи ми!
Около устните й се очерта странна горчивина.
- Да. Има друг. Има друг от много време. Но бъди спокоен. Никога не съм ти изневерявала физически. Нали това е главното за теб? Да не допусна друг да докосва тялото ми, да полага устни на моите устни, да ме притежава така, както само аз мога да позволя. Това е отново отглас на онова собственическо чувство, което хората изпитват най-вече към неодушевените предмети, но което нерядко присъвства и в отношения, подобни на нашите. Каква ирония е да осъзная всичко точно сега! Другият ме обича, той ме иска вече години наред. И ще ме иска цял живот. Но никога няма да сме заедно. Да, няма да се съберем, защото аз съм повредена от цялото това фиаско с теб... фиаско на чувствата и на съзнанието, на амбициите и самочувствието, на способността да се обича... Как да отида при него повредена? Твърде много го ценя ... обичам...Но поне мога да напусна теб, защото всяка изминала минута с теб засилва презрението ми към самата мен. Ти никога няма да разбереш нали? Никога няма да разбереш какво точно ме тласна към него...
- Ти казваше, че обичаш мен.
- А ти никога не ме накара да повярвам, че ти ме обичаш. Така е.
- А той те накара , така ли? - задъха се той.
- Той просто успя. Да, с един поглед дори, със звука на гласа си, който ми казваше "Намерих те" ...той достигна до мен. До мен - тази, която ти не познаваш... И аз му вярвам.
- Значи .. това е краят?
- Това е краят на края. Този край започна много отдавна. А сега - сбогом. Спаси се! Запази поне частица нежност.. но без мен. Аз те напускам. Сега. В този момент. Завинаги.

(На всички жени. На всички мъже. На всички наранени хора. На всеки, който открива по нещо за себе си тук. На всеки, който ще се изсмее на това писание. На всеки , който ще го почувства. На истинските личности. На тези, които се преоткриват. На тези които обичат.)