Кралицата е в сянката на смокинята, пазила в жаркия ден тялото ѝ от палещите лъчи на слънцето.
Вятъра, появяващ се винаги привечер, развява леко къдриците на косите ѝ, оставена днес пусната и без тежката украса - само няколко цвята са вплетени в тях, като на всяко листо е поставен млечен бисер.
Тънките ѝ пръсти докосват небесния плат на дрехите, изтъкани от ефирните цветове на дъгата и сякаш търсят допира до хладното му излъчване.
Няколкото нанизани мъниста, събрани на резидава магическа връв, подрънкват при движенията на божествените ръце на Инфинити и всеки техен звън ражда искри.
Листата на дървото се накланят, за да уловят звънът в тишината, над която стражите бдят непрекъснато. Двореца сякаш е поел дъх, който няма да бъде изпуснат преди кралицата да го позволи. Всички тук знаят колко много държи тяхната господарка на миговете тишина, идващи с падането вечерта. Знаят и какво ще им струва, ако покоят ѝ бъде нарушен.
*****
Слънцето се спуска плавно, като откъснало се перце от ятото жерави, отлитащо със залеза.
Налято с кървавия цвят на умората от дългия ден, то докосва върховете на двореца. Първо достига кулата на звездоброеца К’Хани, който сега още спи – неговия час ще дойде в късната нощ, когато всички звезди се запалят в небето и той ще започне да чете по тях за бъдещето, ще си спомни миналото, а може и да разкрие някоя от тайните на настоящите дни.
Звездите пазят всеки спомен, знаят всяка човешка мечта, скрили са в себе си не една човешка тайна. Те са стражите на времето, които събират нощ след нощ отминалите земни дни.
К’Хани е певецът на времето, макар и песните му да са винаги пропити с тъга, както са облени и в сълзи неговите сънища, след всичко онова видяно сред звездите.
Плъзнало се с една стъпка надолу по облата страна на К’Ханиевата кула, най-накрая слънцето докосва защитната стена на двореца, отразено в шлемовете на редицата от войниците, които треперят над живота на Инфинити, отдавайки ѝ своят безрезервно.
*****
Кралицата е под кулата, в любимата ѝ градина за привечерен покой, все така в сянката на дървото от Едем.
Полегнала е в плетената люлка, която вятъра плавно поднася и тялото ѝ се носи като ладия по тъмните води.
Огнените ѝ коси се спускат до земята, като нагънали се ивици жар и сред тях проблясват перлите, като първите звезди в нощта, но нощта сега е още кървава от смесването на залеза с мрака.
Тя не отделя зеления пламък на очите си от припадащия здрач. Изпепеляващия огън в небето вече е станал морав и набразден от пурпурните нишки на тънките нощни облаци.
- Толкова е красив! – казва тя и не иска мигът да свършва, но и той е смъртен като всичко друго, макар да се възражда винаги при идването на нощта.
Инфинити се къпе във водапада от светлината на оцветените небеса на последния крясък на деня и съжалява, че не е тя тази, която се разпорежда за хода на времето.
А колко силно иска да може да го прави...
Маговете ѝ бяха обещали, че ще може да го прави. Но всичко се оказа само песен, която едва прозвучала и заглъхна. Силите ѝ са крехки и не могат да се мерят с тези на времето, колкото и да я уверяваха, че силата ѝ е безгранична.
Инфинити бе повярвала, че може да бъде безкрайността...
*****
Идва вечер, тъмнината погалва огъня в косите и той угасва отведнъж. Остава само тишината и развяваните от вятъра аромати.
Инфинити пристъпва и се откъсва от прегръдката на вечното дърво, което криеше тялото ѝ от силата на изгарящите кожата лъчи.
Придворните знаят желанията на своята кралица и градината оживява от светлината на няколко тежки светилника, които като морски фарове огряват пътеката.
Кралица Инфинити няма нужда от много светлина – котешките ѝ очи намират сами пътя в мрака. След ленивия ден зад стените на двореца в древната столица Вавилон, иде времето за нейната нощна разходка под изгряващите вече звезди.
Тя се качва по витата стълба, онази увила се като пустинна змия около другата кула на двореца – точно срещу тази на звездоброеца К’Хани. Оттук градът е като на длан. Сега е тих и спящ.
Това е нейния свят, онзи, който лежи в краката ѝ. Всеки живороден в земите на Вавилон ѝ принадлежи до смъртта си.
Ако господарката пожелае, той ще живее, но само докато тя не вземе живота му.
Има силата да разполага със съдбата на всеки един, а не може да направи нищо със своята. Толкова много ѝ тежеше това. Как е вярвала на лъжите на жреците от храма, че тя е богиня и за нея няма смъртен край. Беше повярвала, че е така, но после времето отрони няколко люспи от крехкото ѝ тяло и кралицата разбра, че всичко е само една непосилна мечта.
Костите на угоднически мамещите я жреци отдавна ги беше разпилял вятъра на пустинята край Вавилон. И безмислието на думите им се разнесe като жертвен дим.
Като призрачен мираж в морето от пясък изчезна и нейната вяра във вечността, защото нищо не е вечно и е обречено на своя край.
*****
Тази нощ Инфинити ще разбере коя е тя, коя ще бъде или е била.
Знаеше, че тази нощ се заключват съдбовните фигури, които веднъж на хиляди години образуват магическия кръг в небето. Само трябва да застане под него, възможно най-високо и истински да отвори очи.
*****
На върха на кулата Инфинити е сама под звездния безкрай. Сама в нощта. Сама беше и в деня. Сама е била в целия си живот. Сама ще бъде и в безкрая - винаги сама.
Загледана в небето, което е открило лицето си, тя изпраща поредния ден – откъснал се и търкулнал се като камък по склона на времето. А утре ще има още един камък. После още един. И още един.
Преди ѝ се струваха, че ще са безбройни дните, също като звездите, но вече знаеше, че може да ги преброи, преди да откъсне и последния.
Толкова е просто всичко – сега вече разбира кое, как и защо. Кое е трябвало да направи, как е могло да бъде направено и защо така се е случило. Но чак сега! И сега вече няма смисъл, няма и за кога да поправя сгрешените контури по линията на живота – той е отминал.
Инфинити го разбира, така както разбира, че звездите са безкрайно далеч и никога няма да може да ги достигне, колкото и да протяга ръка към тях.
И небето се отваря, така както се отваря тежка, залостена от хиляди години врата – трудно и стенейки от ръждата на отминалите дни.
От него се спуска звездна светлина и покрива стоящата на върха кралица.
*****
Тя е в прегръдката на Нуште – богинята на съдбата, която я очаква. Нетленната ѝ ръка я улавя и повежда по тънка ледена кора и трябва да мине по нея, за да стигне отсрещния край.
Няма мост, върви направо по леда, който изведнъж е покрил света. Инфините усеща хладните пръсти, които я стискат и дърпат напред. Става дума за няколко крачки, но ледът скърца застрашително при всяка стъпка.
Под нея е времето, замръзнало и превърнало се на скреж от безбройни дни. Ледът е слоят, който за миг е изолирал тялото ѝ от него – от времето, което е застинало, но във всеки миг може да се пропука и тя да пропадне отново в този въртящ се хаос. Останеше ли отгоре, ще бъде намерила вечността.
Кралицата прави първа стъпка и се понася над всичко, обичайно наричано живот.
Мисли си за безкрая – стъпка.
Мисли си за това дали може да остави някаква следа след себе си – стъпка.
Вавилон ще изниква в спомените ѝ и в тях тя се открива изгубена и самотна – стъпка.
Всяка мечта, не е ли родена, за да угасне несбъдната – стъпка.
*****
Ледът изстенва и пука тихо от болка. Брегът е насреща, а има ли време да го достигне? И достигнат, дали ще има за какво?
Под краката ѝ е вечността, тя е примамлива със своята безбрежност. В нея няма нищо. Няма време. Няма окови. Няма криле. Няма утрин. Няма и залез.
В нея има само единствено спомени. Спомени за дума, останала като ярка звезда в небосвода. Спомени от нанизани мигове живот, завръщащи се отново и отново, така както се сменят ден и нощ.
И това минало, увило се в несбъднатото бъдеще, се сдобива с едно име – безкрайност!
Просто така – няма цвят, няма звук, няма и аромат... всъщност аромат има, онзи на цъфнал жасмин. Но всичко друго е само едно безкрайно присъствие на името. Отново и отново. То е станало всичко. То е небето, в него се разбива океана, в косите се увиват ветровете, а очите са луната и слънцето.
Ако го уловят, хората със сигурност ще приемат присъствието ѝ за висша сила, ще се преклонят и ще я нарекат бог-Инфинити - едно огромно усещане за всичко, присъствие във всеки цвят, във всеки звук, във всяко зрънце от живота. Неизчерпаемо от времето. Неизличимо в дните, колкото и да отминават край нея.
Птиците винаги ще кръжат над Вавилон, ще търсят посоката в която да поемат и пак ще се завръщат тук. Винаги и завинаги. Орис, която няма как да се избегне.
*****
Още една стъпка напред – реката е жилката на живота, която се е проточила в космическата бездна. А там е тълпата с лишените от лица души. Всички са един и всеки един е всички. Няма Аз, няма Той... само повтарящо се Ние.
- Нима – запита се кралицата - това е вечността? Вечно повторение? На името ти!? На спомена, крещящ и размахал криле сред облаците?
- Пред стените на вечния град, под кулите на звездобройците и под погледа на Нуште – обречена ли съм да прекося този лед - тънката утайка на целия смъртен живот. Следващата стъпка ли ще бъде последна? Или кората ще издържи и няма да се пропука? А ако се пропука – ще бъда ли родената в безкрайността?
- Отново и отново?!
*****
Вавилон!
Вижда го под нея. Градът на тайните, спящ в тъмна тишина. Със стени, издигнати от вградените сенки на хиляди мъртви. В основите му са останали купища пепел от мечти. Мракът е обвил името му в мъгла, но някоя дума се е отронвала през вековете и е стигнала до днес.
И до нея, до мислите ѝ, възраждащите се от пеплищата със спомени за миналото.
Това е тайната му – винаги ще е жив, останал в генома на всички поколения от вчера, днес и утре. Нишките са сплетени в слоевете от време и безвремие. Няма какво да ги скъса. Както няма какво да скъса спомена на града с Инфинити – неговата истинска Кралица.
*****
Познанието, казват, дава сила. Дава вяра и кураж. Сега знае повече, разбира и неразбраното до този миг. А след мигът идва всичко останало.
Тя насочва към небето пръсти, които се окъпват в звездната светлина.
- Не е ли животът един храм и в него се събират спомените на хората. На вчерашните, на днешните, на неродените.
- Всяка дума се запазва, всеки жест е като скала, а народите ще си го повтарят отново и отново. Както се е възраждал градът на времето – Вавилон!
- Имало го преди, трябва да го има след мен!
Кралицата описва с ръката си, от която се носи леката следа от магична светлина, кръг около спящия град под нея.
- Това е той - Вечния град! Бдящото око на Нуште е над всички, аз съм нейната мисъл, а народа е нашата памет. Ще ни помнят, макар да бъдат покрити в забрава част от делата, но ще се завърне като скитник някой ден и спомените ще станат ясни, също като лятна утрин – с хладна милувка по гладката кожа и игрив ветрец, разпилял атлазени завеси. И всичко отново ще се повтори, за да съгради пак кръговрата.
- Да, ще ме помнят завинаги – прошепва Инфинити и дългите ѝ къдрици се плъзват като река зад нея, сякаш тя е изворът, а всяка една от тях е поток и поема на запад, изток и юг.
А север?
Северът е самата тя, обрича всички винаги да я търсят в пътя си. Нея – Кралицата на Безкрайността! Тя е Безкрайността! Еонът светлина от дълбокото небе, паднал като капка в нейните очи, станали извор на живота, който макар и да залезе пак ще изгрява в новия ден.
Тайната ще се завръща вечно от капаните на времето. Ще се преражда в тъмннина, ще се издига в светлина - ще бъде ледът, ще бъде и пролетта.
Само тя – Инфинити, дъщерята на Нуште, гласът на съдбата - ще се ражда от мрака, като искрата зора, идваща след него.
Отново и отново...
... и отново...
... и отново...
... и отново...
© ГФСтоилов All rights reserved.