БЕЗПЛОДНА ИСТОРИЯ
І. СЕСИЛ
1.
Вергил Андонов като юноша беше хубаво, стройно момче, с черна мека коса и гръцки профил. Зад падащата му на момичешки бретон коса обаче се криеше силен, макар и малко мрачен ум, който удивляваше и плашеше учителите му в гимназията.
Вергил тогава не знаеше, че любовта опложда не само сърцето, но и ума, и че дори за хората, които бяха лишени по рождение даже от най-малката чувствителност, любовта е необходима, за да не изсъхне дървото им на живота.
Вергил беше отличникът на гимназията, неговият ум беше справедливо заслужил възхищението и почитта на околните, той приемаше с гордост техните овации и имаше самочувствието на рано успял човек.
Вергил нямаше на кого да се опре, освен на себе си. Семейството, в което живееше, не блестеше с род или богатство, нито с положение или култура. Късно родено дете на скромни трудови хора, както бе прието да се казва по онова време, Вергил бе израсъл без глезотии, излишни приказки и ненужни чувства. Женското присъствие у тях беше сведено до минимум, и няма да сгрешим, ако кажем, че Вергил не чувстваше нуждата от майчина подкрепа, защото не беше я усетил и развил в детските си години. Тази сдържаност на чувствата, в която той израсна и определено наследи по рождение, се задълбочаваше с възрастта и годините. Поради вродената си склонност да мисли предимно абстрактно, Вергил мина през книгите, характерни за възрастта му, без да попие нито капка от онова възпитание на чувствата, с които е пълна иначе всяка детска и юношеска литература.
В часовете по литература, благодарение на силната си памет и строгото логическо мислене, Вергил заучаваше лесно критическия текст по темата, който после възпроизвеждаше с такава научна последователност, че впечатлените учители не се интересуваха дали Вергил прави това с ума или със сърцето си.
Не един път Галя, която седеше на съседния чин, изписваше с красив ученически почерк собствените си чувства от изучаваните стихове, поставяше на чина му изпъстрения учебник, а Вергил ги предаваше като свои.
Един ден след училище, може би в знак на благодарност, Вергил целуна внезапно Галя по устата, а тя избяга по коридора. Вергил беше открил, че впечатлява с ума си момичетата, но нито веднъж не се запита с какво те го впечатляват. Вергил знаеше решението на задачата и веднъж открил верния път, не се отклоняваше от него. Ученическата любов за Вергил беше едно предизвикателство, едно уравнение с повече неизвестни, което просто трябваше да преодолее.
След Галя, Вергил целуна още много момичета, откри удоволствието от женското тяло, но така и не стигна до любовта. Може би защото през цялото време носеше в себе си една много силна мечта, която избутваше по пътя си всичко останало.
Той искаше да стане летец.
Колкото повече приближаваше времето да завърши училище и да отиде в казармата, за да отбие двете години редовна военна служба, у Вергил се затвърждаваше желанието да бъде летец. Военен летец. Дали изгледаните през юношеството филми за войната или сигурността на професията на военния по онова време, но Вергил беше взел решение... Мисълта да бъде обикновен човек, чиновник или работник като баща си и другите дребни хорица от малкия град, направо го ужасяваше. Вергил не искаше да притежава и власт, не беше алчен за пари или влияние, той не искаше да успее за пред другите, нямаше такива амбиции, той просто искаше да бъде оставен спокойно да лети.
Вергил често сънуваше един и същи сън: Той е в казармата и са му зачислили стар черен самолет от войната. Той се вдига със самолета и лети над сушата и морето, накланя се като чайка ту наляво, ту надясно, издига се нагоре и лети сам в небето, сякаш е гол, толкова осезаемо е летенето, после прави един широк завой и се връща към поделението. Но в един момент самолетът отказва, двигателите млъкват. Става страшно тихо. Под Вергил има един безкраен жълт път, над който той дълго лети безшумно, пътят идва все по-близо и по-близо, а Вергил е стиснал руля на самолета и не диша, за да забави падането. Ето, вече почти докосва пътя, но в последния момент влиза в поделението и каца леко на бялата точка. И в този момент се събужда и вижда, че е сънувал. После се пита дали вече не е в казармата, после заспива...
Дните минаваха и Вергил се готвеше за изпитите по математика и политически науки. Наближаваше края на срока и за всички в училище беше ясно, че Вергил Андонов ще бъде първенецът на випуска, със златен медал и знаме в ръка на празника на училището.
Два месеца преди да завърши годината, в класа им дойде Сесил.
2.
Сесил идваше от друг град и от друго училище, беше малко странно това преместване в последните дни преди абитуриентските балове, но никой, освен може би директорът, не знаеше защо Сесил дойде в тяхната гимназия.
Сесил беше необикновено момиче, такива, които се помнят през целия живот, когато името им отдавна се забрави. Тя увличаше след себе си всичко, до което се доближеше, дори и без да го докосне. Енергията на емоцията, която носеше в себе си Сесил, беше като на реактивен самолет и когато изчезна, тя остави след себе си една бяла и дълга черта, която дълго стоя над малкия приморски град, преди да се стопи в небето.
Сесил беше с бухнала черна къдрава коса, която скриваше част от лицето ù. Беше много нисичка на ръст, с фини пръсти на ръцете. Дойде облечена с поизносена черна ученическа престилка. Изглеждаше смешна до повечето високи момчета и момичета. Но две неща веднага приковаваха към нея. Горящите и под перчема очи и осанката, която излъчваше леката ù походка. Било в лице или в гръб, но в Сесил имаше нещо, което те дърпаше като магнит да се приближиш, за да разбереш какво е.
Понеже повечето ученици чувстваха дистанцията между тях и Вергил Андонов, мястото до него почти винаги стоеше празно, затова и Сесил седна там.
По някаква неизвестна алхимия, само след час момичетата мразеха Сесил, а момчетата не можеха да откъснат поглед от нея.
Вергил стърчеше спокойно на чина до нея, мислейки за снощния си повтарящ се сън.
Сесил извади един бял лист и написа нещо на него. След това го побутна с лек жест към Вергил, така че да може да го забележи с периферното си зрение. На листа пишеше с не особено красив женски почерк:
ВСЕКИ ЕДИН НАШ ЖИВОТ
Е ЧАСТ ОТ ФАНТАЗИИТЕ НА БОГА
Автоматично, по навик, Вергил се опита да разбере логическото твърдение на това уравнение, изписано като текст.
Вергил беше твърде млад, за да мисли върху живота си или да разсъждава за Бога, още повече, че тази тема тогава беше табу за обществото, в което живееше. Вергил се усмихна снизходително на тази аксиома, поставена му внезапно от това нисичко чернооко момиче, което явно не знаеше за неговите способности като математик, но все пак погледна с интерес към Сесил, която явно го предизвикваше, сякаш беше усетила неговите наклонности.
Вергил придърпа листа и написа отдолу:
А = F (функция) от Б
Б = 0
следователно
А = F от 0
А = 0
– Нищо не разбирам – прошепна Сесил.
– И аз – каза покровителствено Вергил, макар че му мина за секунди през ума, че при уравнението, съставено по този начин, човешкият живот е равен на нула. Двамата захихикаха, а колената им се докоснаха под чина. Вергил за пръв път изпита някакво странно чувство, искаше му се да закриля Сесил от хаотичността, която, както му се стори, тя излъчваше.
Сесил имаше неизчерпаема фантазия. Тя първа покани Вергил да излезе вечерта с нея. Качи го на най-високия баир край морето, където на самия му ръб внезапно направи челна стойка. Роклята ù се запретна наопаки, развявана от вятъра и белите и стройни крака затрептяха като мачти пред залеза. Вергил беше изтръпнал от страх тя да не падне в бездната и не знаеше какво да направи. Косите на Сесил обраха пръстта и той трябваше после да ù помогне при чистенето, макар че му идваше да я оскубе за ужаса, който бе предизвикала в него. После слязоха край морето, а Сесил непрекъснато му разправяше за детството си. Историйки след историйки, една от друга по-шантави и по-странни, на които Вергил се смееше със заразителния смях на Сесил. Сесил спираше случайните минувачи по плажа и смело просеше по десет стотинки от тях, за да си купили билет за кино, понеже не им стигали. Беше хванала Вергил за ръката и подскачаше край него. Хората ги вземаха за влюбени, усмихваха се разбиращо, някои даваха, други не, а Вергил за първи път в живота си се възхищаваше от смелостта на момиче. Сесил умееше да свири с два пръста в устата като някой хашлак и от време на време плажът се огласяше от победоносното ù и удивителното изсвирване. Щом събраха два лева, Сесил замъкна Врегил в някаква кръчма, където веднага поръча два коняка.
Вергил седеше на масата и съзерцаваше отблизо бледото лице на Сесил, нейните очи му се струваха големи и странни, като дулата на два черни изстребителя, които го гледаха някак внимателно и дълбоко, не както другите момичета, чийто очи се притваряха, когато Вергил надникнеше в тях.
Вергил внезапно взе ръката на Сесил и я сложи в дланта си. Ръката ù беше толкова малка в неговата, че Вергил внезапно изпита желание да я затвори, и миг след това стисна с всички сили юмрука си. Но Сесил не извика, само го гледаше и се усмихваше. Учуден, Вергил пусна ръката ù. След години, когато мозъкът му анализираше всеки миг от тази вечер, той си даде сметка, че в последния момент Сесил хитро беше свила ръката си в юмруче, за да се нагоди към неговия юмрук и така да неутрализира болката. Сякаш е знаела, какво ще ù стори Вергил и беше се подготвила предварително. Припомняйки си и сцената на ръба на баира, Вергил логично заключи, че жените нарочно предизвикват мъжа да им причини болка, за която са подготвени предварително.
Късно вечерта, когато затвориха заведението, Сесил не пожела да бъде изпратена и Вергил дълго гледа след нея в празната уличка, където тя се изгуби. Даже не си даде сметка, че не беше я целунал. През нощта не можа да заспи и за първи път не се сети за мечтата си да стане летец.
На другата сутрин Вергил отиде на училище по-рано, за да влезе преди всички в кабинета по химия. Там, на витрината до стената беше направен миниатюрен музей от скъпоценни камъни и минерали, с който се гордееше училището в целия приморски окръг. Старият учител по химия, бивш геолог, бе подарил личната си сбирка, в която даже имаше късчета златна руда. Но един камък още от дете пленяваше въображението на Вергил. Може би този камък беше единственото нещо, което той желаеше силно и съзнаваше, че не може да има. Покрай мечтата си да стане летец беше го позабравил, но странно, тази сутрин, когато едва се поунесе в сън за няколко минути, камъкът внезапно се появи като видение. Той беше бял, неизчерпаемо бял и ефирен, с тънки жилчици от самородно злато. Имаше формата на крило на птица или на длан, или на нещо много нежно и вечно.
Вергил стоя над камъка и го гледа, докато не заби звънеца за първия час. После слезе при класа си. Сесил седеше на мястото си, сякаш, че нищо не е било снощи. Изглеждаше даже някак уморена и недоспала. В голямото междучасие внезапно си тръгна.
Вергил седеше на чина си и непрекъснато се виждаше отстрани. Виждаше се, че не е в клас, а в кабинета по химия. От дясната му страна е Сесил и двамата съзерцават витрината с минералите. Вергил държи ръката на Сесил, която е някак хладна и твърда. Вергил я поглежда с крайчеца на окото си и вижда, че вместо ръката на Сесил държи ОНЯ камък. Мястото му във витрината е празно.
Вергил се сепна и се върна в час. На чина до него нямаше никой. Никой. Вергил се почувства отпаднал като болен. Едва издържа до края на часовете, за да си тръгне веднага.
На другата сутрин Сесил не дойде в час. Незнайно защо бяха преместили Сесил в друга паралелка и Вергил я виждаше понякога само в междучасията. Тя му се усмихваше едва забележимо и приятелски и Вергил се чувстваше особено щастлив. Сякаш тайната между тях продължаваше.
И една събота сутрин, когато в училището имаше санитарен полуден и всички се събраха на плаца с метли, парцали и гъби, за да организират училищното чистене, Вергил влезе в кабинета по химия и взе камъка. Ключето на витрината беше елементарно. На мястото му Вергил постави един обикновен, макар и малко странен, бял морски камък. Никой не забеляза подмяната, въпреки че витрината беше изтъркана и измита до блясък.
Нежният бял камък даде криле на Вергил Андонов и той покани Сесил на кино. Сесил прие. Седнаха на последния ред и дълго и страстно се целуваха в тъмния салон.
Беше един от неочаквано топлите майски дни и двамата слязоха към кея. Вергил въодушевено ù говореше за мечтата си да стане летец. Водата беше черна и сигурно все още хладна. Сесил внезапно съблече дрехите си и скочи надолу с главата. Този път Вергил не се уплаши. Знаеше, че е част от необикновения сценарий от фантазиите на бога. Беше най-хубавото нощно къпане, което можеше да си пожелае някой.
Късно през нощта, когато бяха угаснали всички улични лампи, Сесил отново не пожела да бъде изпратена и Вергил дълго гледа след нея в празната уличка, където тя се изгуби. Но преди това беше успял да пусне в джоба ù белия камък.
– За тебе е! – извика след нея Вергил и гласът му отекна в нощта ясно и звънко.
От тъмното внезапно се чу пронизително изсвирване с пръсти и плясък на криле от събудени гълъби.
3.
Наближаваше денят на Славянската писменост и по традиция отличникът на випуска щеше да носи знамето на училището. Никой не се съмняваше, че тази година това ще бъде Вергил Андонов, гордостта на учителите от елитната гимназия.
Когато директорът извика Андонов в кабинета си преди последния час, всички си помислиха, че е за да получи инструкции за тържеството. Но Вергил изпита смътен страх. Преди да отиде при директора, мина през кабинета по химия. НИКОЙ НЕ БЕШЕ ПИПАЛ НИЩО.
– Извинявай, Вергиле, но ще те питам нещо лично – каза направо директорът. – Доколко познаваш Сесил, новата ученичка.
Не очаквал такова развитие на нещата, Вергил се смути, дори изчерви.
– Мии... Седеше до мен един ден – смутолеви Вергил – Странно момиче.– изплъзна му се от устата.
Директорът го гледаше внимателно.
– Какво странно забеляза, Вергиле.
Вергил не знаеше какво да отговори, сам се беше набутал с този отговор.
– Не ти се бъркам в личния живот – директорът стана – Виждали са ви да се разхождате заедно, затова те извиках...
Директорът явно обмисляше как да продължи разговора.
– Ами странно е, че не искаше да я изпращам до тях – изтърси внезапно Вергил. – Иначе ние, нищо...
– Чакай! – прекъсна го директорът – Не ме интересува, Вергиле. Но исках да знам по принцип. Защото много вероятно Сесил ще бъде изключена и от това училище.
Директорът сложи ръка върху рамото на Вергил.
– Това момиче има ужасната способност да подлудява възрастни учители. Бяха ни предупредили, но я изпуснахме от очи. Двама от нашите колеги са я посещавали редовно. Единият е пред развод. И не само те. Регистрирана е в милицията – за свободни нрави. Живее на хотел...
– Надявам се да не си хлътнал и ти – каза след малко директорът – Ти си гордостта на випуска.
Вергил мълчеше.
– Утре ù е последният ден в това училище. А сега отивай в клас – рече някак ядосано директорът, но като видя вида на Вергил, каза по-меко: – Ако искаш, направо в къщи, освобождавам те... Е, помолиха ме тя да завърши все пак, но явно няма да е тук. Жалко.
На другата сутрин Вергил напразно търсеше Сесил по коридорите и класовете. Никой не беше я виждал.
Последния час имаха свободен. Учителят им по музика днес нямаше да бъде на училище. Вече прибираха чантите си, когато вратата се отвори и на прага застана дребната фигурка на Сесил. Както в началото перчемът ù закриваше лицето, а малките ù гърди не помръдваха под престилката. Във внезапната тишина Сесил влезе и седна на чина до Вергил. Вергил не смееше да я погледне, за да не се разочарова. Когато всички се изнизаха от стаята, Сесил бръкна в пазвата си и извади белия камък. После го постави на чина пред Вергил.
– Сбогом – каза тихо тя. – Заминавам си. – Това е твоята мечта. – После го целуна леко по бузата.
Сесил стана от чина, опъна престилката си, изправи гърба си и излезе бавно, без да се обръща. Осанката ù беше така магнетична, че Вергил се вкопчи в чина, за да не се втурне след нея.
През целия ден и до късно вечерта Вергил обикаля градчето, но Сесил сякаш беше се изпарила завинаги. Преди да заспи изтощен, Вергил взе решение да върне камъка обратно в кабинета по химия. Нишките самородно злато по бялата длан на камъка вече му носеха неописуема тъга.
На другата сутрин го хванаха в мига, когато стиснал камъка се мъчеше да отключи витринката...
4.
Класът, учителите и комсомолската организация разпънаха Вергил на кръст от въпроси и обвинения.
"Падналият няма приятели”, казва една стара турска поговорка по тези места. Наистина беше така. „Кражбата на злато” от най-добрия ученик в елитната провинциална гимназия измести плъзналите слухове за Сесил, която и без това вече беше напуснала градчето. Пенсионираният учител, подарил сбирката си, излезе в малкия местен вестник с прочувствена статия за възпитанието и бъдещето на младото поколение. Класните ръководители направиха обсъждане в подопечните им класове. На учителския съвет емоционално беше решено друг да бъде знаменосецът. Родителите на Вергил ходеха с наведени глави на работа и с още по-наведени глави се връщаха в къщи.
Единствено Галя се опита да защити Вергил, защото още го обичаше. Изглежда единствено тя се беше досетила за причината, която беше мотивирала Вергил да вземе и да върне камъка, но външно не показваше, че знае. „Важното е, че са го видели, когато го е връщал доброволно!”, подчертаваше непрекъснато тя, но никой не вярваше на тази версия, защото никой не бе забелязал подмяната. Даже двете момичета, които бяха чистили витрината, се кълняха, че всичко си е било на мястото. И понеже в такива моменти всички обсъждат постъпката, а не човека, нейните аргументи бяха като капка в морето. В края на краищата страстите бързо преминаха, никой не предложи за изключване Вергил, и понеже идваха абитуриентските балове, темата им измести всичко останало.
Само в задължителната „Характеристика на ученика”, която се даваше в запечатан плик след завършването на гимназия, беше записано накратко, че „В единадесети клас ученикът си е позволил да подмени самоволно един минерал с друг от училищната сбирка”. Наистина, кражбата не можеше да бъде скрита, но бе омаловажена благодарение на изричното настояване на директора да не се разваля бъдещето на момчето.
Така Вергил само за две седмици получи първия си урок в живота, че най-опасното нещо на този свят е да станеш част от фантазиите на някого. Той се нахвърли със страшна упоритост да се подготвя за изпитите си за летец.
Единственото му удоволствие бяха двете вечери на бала, на които отиде с Галя от чувство за благодарност и изпи освен своята и нейната задължителна част от куверта – по 100 грама френски коняк и една бутилка тъмночервено вино „Amour”.
5.
„Най-голямата грешка в живота е, когато се опиташ да си поправиш предишната грешка” – това заключи умът на Вергил Андонов след направения анализ на описаните събития. Тогава винаги си плащаш повече, отколкото заслужаваш и колкото ти определя съвестта. Защото съвестта има много точно чувство за мярка. Вергил взе решение никога повече в живота си да не се подава на стихийни чувства. Нито негови, нито от когото и да е било.
Вергил не знаеше, че това е крайно и погрешно решение на ума. Защото не умът, а само опитът в чувствата може да те научи да постъпваш разумно. Че страхът от чувствата е бягство от любовта, че единствено и само умът не може да организира хаоса на човешката душа, че имитациите на любовното чувство са низки и безбройни, както низки и безбройни са проявите на човешката глупост, но за да стигнеш до дълбочината на истинската любов, трябва да го изстрадаш, с много грешки и повторения.
Вергил усещаше едно странно спокойствие и сигурност, когато Галя беше до него, но все още не можеше да се отърве от натрапчивото усещане за устните и пръстите на Сесил. Умът на Вергил анализираше само това, което беше предизвикателно и необикновено за него. Затова, за съжаление, той не разбра, че малкото атомче душа, което беше се свило у него, се стреми естествено към Галя, както капката дъжд се стреми естествено към морето.
Галя беше сигурна във Вергил, тя вярваше, че той ще се прояви блестящо на изпитите. Но случи се онова, което младостта не очаква, а мъдростта подозира. Вергил Андонов не го приеха за летец, въпреки че получи едни от най-високите оценки на изпитите по математика и мина с „да” на политическия тест. Дали „онова” нещо в проклетата характеристика или някакъв негов физически недостатък, открит при медицинския преглед, беше причината, Вергил така и не разбра. Но то го беше оставило завинаги далеч от мечтата му да лети. За съжаление, той нямаше връзки и познати, нямаше кой да побутне или поне да попита „защо”.
За сметка на това, Вергил бе приет на първо място в една от най-скъпо платените и престижни професии по управление и поддръжка на самолетите. Той имаше само няколко дни да избира дали да се запише в училището, намиращо се на 300 километра от родния му град или да опита отново следващата година да бъде летец. Вергил се върна в дома си да размисли. Мина край училището, но не посмя да влезе вътре и да се посъветва с някой от любимите си учители. Беше се провалил като най-голямата надежда на випуска. Почти всичките му приятели бяха приети някъде из страната. Галя беше заминала да учи „право” в София. Неговите родители му се видяха толкова смачкани и стари, както и къщицата, в която бе живял досега, че Вергил се уплаши за първи път за себе си и своето бъдеще. Ами ако и следващата година се провали? Във военното училище поне всичко беше на държавна издръжка, курсантите дори получаваха малка заплата.
Вергил разтвори албума на випуска си. Всичките му съученици изглеждаха ужасно смотани и наивни. Само той гледаше уверено пред себе си на снимката, направена преди да се появи Сесил. Тя не присъстваше дори и като име. Просто не бяха счели за нужно да я включват за месеца, през който беше учила. Вергил захвърли презрително албума и започна да си стяга багажа за военното училище.
ІІ. ГАЛЯ
1.
следва продължение
© Раш All rights reserved.