Провокирано от произведението на Тома „Един ден в една България"
Ех, мили мой... истината е, че като бях на седемнайсет години хората се редяха с часове на дълги опашки за кашкавал, който се купуваше с купони, хляба, разбира се, също. Деляхме и пресмятахме да ни стигнат, въпреки че не знаехме до кога. Наистина, кога ли ще са следващите купони!?... Помня как се ядосвах, чакайки на опашката, от мърморенето на бабите и гнусните псувни на старците. Изпитвах нескрит гняв от това, че ми губят времето, дразнеха ме, изнервяха ме, а аз въртях очи и това беше единственото, което можех да направя. Безссссилие!
Помня как веднъж с майка ми трябваше да разделя едно яйце за обяд и вечеря. Всъщност за вечеря и не мислех толкова. Бях се прибрала от училище и бях гладна. Мама на другия ден трябваше да вземе пари, а нямахме нищо друго освен това яйце. Стоях и го гледах, очите ми се наляха със сълзи при мисълта как да го приготвя пустото яйце, така че да ни нахрани. Добре си поплаках тогава, пак от безсил ...