30 апр. 2008 г., 14:39
3 мин за четене
Провокирано от произведението на Тома „Един ден в една България"
Ех, мили мой... истината е, че като бях на седемнайсет години хората се редяха с часове на дълги опашки за кашкавал, който се купуваше с купони, хляба, разбира се, също. Деляхме и пресмятахме да ни стигнат, въпреки че не знаехме до кога. Наистина, кога ли ще са следващите купони!?... Помня как се ядосвах, чакайки на опашката, от мърморенето на бабите и гнусните псувни на старците. Изпитвах нескрит гняв от това, че ми губят времето, дразнеха ме, изнервяха ме, а аз въртях очи и това беше единственото, което можех да направя. Безссссилие!
Помня как веднъж с майка ми трябваше да разделя едно яйце за обяд и вечеря. Всъщност за вечеря и не мислех толкова. Бях се прибрала от училище и бях гладна. Мама на другия ден трябваше да вземе пари, а нямахме нищо друго освен това яйце. Стоях и го гледах, очите ми се наляха със сълзи при мисълта как да го приготвя пустото яйце, така че да ни нахрани. Добре си поплаках тогава, пак от безсил ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация