Безсъниците на една надежда Финал
Дните се заредиха един след друг като малки и съвършено еднакви стъклени топченца на броеница. Рамона бе като робот, който бе програмиран за много дълго време да извършва едни и същи повтарящи се действия – ставане, отиване на работа, работен ден като в просъница, тягостна самотна вечеря и поредната безсънна нощ.
Понякога тя се качваше в колата и шофираше безцелно. Обикаляше тесните софийски улички и сякаш й доставяше удоволствие да се набива в най-големите задръствания из улици, с паркирани коли и от двете страни. Чудеше се на нервните шофьори защо се ядосват и гневно крещят, размахвайки ръце… На нея й беше добре – срещайки толкова много и различен свят се връщаше в действителността, от която толкова силно искаше да избяга и по този начин ясно разбираше, че няма да може. Тя живееше тук и сега и трябваше да намери верният път, по който мирно да съжителства със заобикалящата я среда.
През уикендите се виждаше с него. Пропускаше някоя и друга седмица, по ...