Безсъниците на една надежда Финал

    Дните се заредиха един след друг като малки и съвършено еднакви стъклени топченца на броеница. Рамона бе като робот, който бе програмиран за много дълго време да извършва едни и същи повтарящи се действия – ставане, отиване на работа, работен ден като в просъница, тягостна самотна вечеря и поредната безсънна нощ.

   Понякога тя се качваше в колата и шофираше безцелно. Обикаляше тесните софийски улички и сякаш й доставяше удоволствие да се набива в най-големите задръствания из улици, с паркирани коли и от двете страни. Чудеше се на нервните шофьори защо се ядосват и гневно крещят, размахвайки ръце… На нея й беше добре – срещайки толкова много и различен свят се връщаше в действителността, от която толкова силно искаше да избяга и по този начин ясно разбираше, че няма да може. Тя живееше тук и сега и трябваше да намери верният път, по който мирно да съжителства със заобикалящата я среда.

  През уикендите се виждаше с него. Пропускаше някоя и друга седмица, поради „невъзможност“ от негова страна. Когато беше с него за пореден път силно, емоционално, чувствено и отдадено изживяваше миналото. Сексът й носеше удоволствие, въпреки непосилната душевна болка, която изпитваше след това. Тази несподелена връзка бавно и мъчително се превърна в нещо като навик, който по някакъв начин осмисляше съществуването й. През нощите, в които страдаше, мечтаеше, бленуваше за истинска любов все по-затвърждаващо достигаше до извода, че така наречената „Голяма любов“ се случва веднъж и нейния ред вече бе преминал през живота й.

    Въпреки трезвия поглед, който Рамона придоби в последния месец, нещо все не й даваше мира, че каузата не е загубена и тайничко се надяваше, че може би…, някой ден… Чудеше се и се маеше как е възможно нейните празноглави приятелки да са перманентно влюбени във всеки следващ мъж, който се появява на хоризонта. Не можеше да проумее от къде намират този патос, когато говорят за любовните си изживявания… Тя не можеше да им се похвали с нищо, затова лъжеше най-безочливо и толкова умело украсяваше интимните си истории, че всички й завиждаха.

----

    В събота отиде при него и баналният сценарий се повтори отново – от вратата в леглото – страстен секс, без излишна нежност, но изпълнен с незабравимите спомени по любимия човек от миналото – цигара – мълчание – тъжна равносметка – вяла целувка – кратко сбогуване – в колата – отново у дома, в голямото празно легло.

„ До кога така ще я караш, момиче?!“ – сама се укоряваше Рамона и  сама се успокояваше : „ Че какво пък толкова, имам си партньор за секс… Колко самотни жени на 40 години могат да се похвалят със същото… Явно още ме бива?!“.

    Нощта настъпваше бавно и тягостно и болката отново заседна в гърлото й. Рамона се сви в десния горен ъгъл на самотното си легло, зави се през глава, с нестихващия копнеж да изчезне завинаги и да се пренесе при него в миналото. Като под час сълзите й започнаха да напират, обгръщаше раменете си силно с кръстосаните си ръце, представяйки се, че Той я гушка и й говори с топли си глас… Почти усещаше аромата на кожата му, който не бе вдишвала от години. Уханието на любим човек толкова дълбоко бе обладало съзнанието й, че никакво време не можеше да го заличи. Тя нежно започна да целува вътрешната част на дланта си, виртуализирайки мислено, че това се неговите меки устни. Възбуди се от мисълта си, че в същото време той би могъл да прави същото и бе готова да изживее най-любовната дистанционна нощ, която би могла въобще да се случи някъде по света. Тялото й се отпусна готово да се довери на миналото, малката й ръка нежно се плъзна между бедрата й, които някак естествено се бяха раздалечили, за да направят място на любовта.

Дъхът й се учести, възбудата й достигна пределна точка, когато си спомни как Той я целуваше там с думите: „ Моето специално местенце, запазено завинаги само за мен…“. В главата й бурно кънтяха неговите последни думи, които чу преди да се разделят: „ Проклинам те да ме обичаш вечно, любов моя! Ти ме обрече цял живот да бленувам за теб! Ще те чакам винаги, дори и да сме 80 години!...“

    Изпаднала в нещо като транс, Рамона ридаеше от болка, премесена с физическо удоволствие. Почти достигнала кулминацията на върховното удоволствие в миг Рамона бе извадена от това си състояние от внезапно известие за получено съобщение на телефона си. Очите й се върнаха в орбитите си, стресна се като подплашена кошута от наблизо минаващ автомобил. Трескаво грабна телефона и с огромно презрение отвори съобщението, очаквайки поредното недодялано сексуално послание :

„Любов моя, в България съм. Върнах се за теб и този път няма те загубя за нищо на света!“.

    Поредната безсънна нощ изведнъж придоби нов смисъл… Угасващата надежда светкавично се превърна в бурно горящ огън…

----

    Рамона се погледна в огледалото. Очите й излъчваха толкова много любов, че на огледалото му се прииска да й отвърне със същото. Не беше необходимо да се приготвя по какъвто и да е начин за предстоящата среща, защото вярваше се с цялото си човешко същество, че двете изгубени части на едно цяло този път ще останат завинаги съединени!