БИСЕР

Зимата беше особено студена тази година. На ъгъла на една задънена улица, в една изоставена полусрутена барака, живееше скитникът. Той беше добър човек. Винаги, когато намираше сили, се усмихваше на минувачите, които, залисани в собствените си животи, не го забелязваха. Тези негови усмивки блестяха като бисери, изпуснати в калта от някой щедър бижутер. Обществото, учено с всички сили и средства да не цапа себе си с калта на нищетата, не си позволяваше да го забележи. Миналата седмица едно малко момиченце, влачено за ръка от ядосаната си майка, гледаше тъжно с просълзени очи надолу и си мечтаеше да изчезне в някоя красива приказка от прокъсаната си книжка, която всяка вечер, когато останеше само, четеше като самоучител по живот. Без да иска срещна погледа на скитника. Той се усмихна. Сърцето на момиченцето се сви. Наведе се, бръкна в калта и взе бисерчето, което накара нежната й душица да проплаче от радост. Това бисерче се страстна с детето за цял живот. Скитникът усети топлата вълна в душата си, макар и изхабеното му тяло да беше сковано от жестоките минусови температури навън. Бавно се изправи и тръгна да търси оцеляване. Зад ъгъла срещна тълпа подивели младежи, които се връщаха от дискотека. Не им поиска нищо. Те самите решиха да му дадат:

- Ей, готин, много си фешън с тоя балтон. На ти една храчка да си го украсиш! - Младежът се изплю демонстративно върху скитника.

- Ти сигурно си гладен, приятелю, хапни си моя фас! - изскимтя приятелката на младежа и захвърли фаса от изпушената си цигара в лицето му.

Цялата компания прихна в гръмогласен смях. Всеки си ощипа ухото, чукна на дърво и си пожела никога да не стига дотам. Мъката отдавна беше изпила сълзите на бедняка. Не можеше да плаче, но можеше да прощава. Прости им и си тръгна нанякъде. Студът беше сковал тялото му, чувствата му, мисълта му. Не беше скована само усмивката му, която като топлото все още телце на мъртво врабче, разтапя снега, за да стигне пръстта. Ще успее ли?

- Този човек е ненормален, моето момче, не се заглеждай! - тихо съскаше дебел чичко на дебелото си дете.

- Защо да е ненормален, тати?

- Защото виж ние как сме се усукали с кожуси, калпаци, шалове, ботуши и пак сме посинели от студ и не смеем да си отворим устата, а той - виж го! Окъсан, полубос и се хили на хората. Луд е, казвам ти, от такива да бягаш! От баща си го научи един път завинаги.

Двамата дебели стъпкаха няколко бисера и си отидоха. Скитникът намери торба с боклук, която "украсяваше" белия сняг пред терасите на един блок. Изкара си парче мухлясал хляб и вечеря. Пиян младеж повърна от съседната тераса и приятелите му го прибраха на топло, за да не настине. Единият се върна и се провикна:

- Ей, можеш да си хапнеш и от нашето ядене. Там долу има всичко, каквото има на масата ни.

 Две девойки се изкикотиха и го завлякоха вътре. Беднякът си спомни за момиченцето, което си взе неговото бисерче и му стана топло. Мислеше за това през цялото време. Повлече премръзналите си нозе покрай сградата на управата. Закъсняла служителка бързаше към дома си и като го видя, уплаши се и прибяга на отсрещния тротоар. Двама полицаи му подвикнаха съчувствено:

- Ей, чичко, прибирай се, че ще настинеш! Става много студено.

 Скитникът им се усмихна. Две момичета му дадоха стотинки. Той ги стисна здраво. Утре щеше да си купи закуска. Не му се наложи. Когато се прибра, усмихна се на света, пръсна торба бисери - всичките, които имаше, и заспа. Странен шум го накара да си отвори очите. Група младежи му подариха гардероб. Донесоха му дрехи. Добри хора му дадоха топла храна. Някой засаждаше цветя пред дома му. Беше му топло. Всички имаха дълги гердани от бисери. След малко, когато приключиха работата си, събраха се, усмихнаха му се и го поканиха да влезе в дома си. Скитникът беше мъртъв. След два дни вдигнаха бараката му. След време малкото момиченце мина оттам. Видя, че я няма и се разплака. После стисна бисерчето в джоба си и се усмихна на първия срещнат по улицата.