Нощта на шести юли беше прохладна. Юначният герой Момчил, бранителя на Родопите, стоеше загледан в месеца*. Той знаеше, че на следващия ден трябва да даде решително сражение на своя някогашен приятел Йоан VI Кантакузин. Героят до болка познаваше похватите на ромейски претендент за трона и очакваше да се изправи не само срещу слабата и вече немощна ромейска войска, но и срещу набиращите сили бейлици в Азия, които поддържаха добри отношения и с двете групировки в Романя.
С едната ръка той стискаше меча си, а с другата – все още зарастващите рани по гърдите си, които му бяха нанесени през последните сражения. Момчил всякога взимаше пряко участие в боя и никога не смееше да си помисли дори за миг да избяга от бойното поле. Всички негови велможи бяха хора от простолюдието, жадни за кръв и плячка, точно какъвто беше той самия. Навярно можеха да се намерят и изключения, но истината бе, че в тия смутни години, насилието беше начин на живот. Печелеше не този, който се отнасяше благородно, а тоз ...