Нощта на шести юли беше прохладна. Юначният герой Момчил, бранителя на Родопите, стоеше загледан в месеца*. Той знаеше, че на следващия ден трябва да даде решително сражение на своя някогашен приятел Йоан VI Кантакузин. Героят до болка познаваше похватите на ромейски претендент за трона и очакваше да се изправи не само срещу слабата и вече немощна ромейска войска, но и срещу набиращите сили бейлици в Азия, които поддържаха добри отношения и с двете групировки в Романя.
С едната ръка той стискаше меча си, а с другата – все още зарастващите рани по гърдите си, които му бяха нанесени през последните сражения. Момчил всякога взимаше пряко участие в боя и никога не смееше да си помисли дори за миг да избяга от бойното поле. Всички негови велможи бяха хора от простолюдието, жадни за кръв и плячка, точно какъвто беше той самия. Навярно можеха да се намерят и изключения, но истината бе, че в тия смутни години, насилието беше начин на живот. Печелеше не този, който се отнасяше благородно, а този, чийто меч беше най-окървавен. Това правило на по-силния настройваше всеки срещу всеки. По този начин Момчил беше изгубил доверието на своите поданици и единствените сили, на които можеше да разчита, бяха неговите пет хиляди войни, един внушаващ брой за тия години. Впрочем, самата Романя (=Византия) мъчно би могла да изпрати на бойните полета войска с подобно внушаващо количество. Истината бе, че Момчил беше в пъти по-силен от грохналата вече Римска империя. Единственото, което плашеше юначния българин, бяха наемниците.
- Момчиле! Мигар все още си тук? - дочу се глас от дъбравата.
- Да, Курт! Тук съм. Не мога да заспя... - отвърна Момчил.
Курт излезе от дълбокото горище и седна пред огъня до своя другар:
- Не можеш? Какво те притеснява?
- Похватите на онова куче, наречено Йоан. Иска ми се да излезе в пряк двубой срещу мен и да го тръшна право в земята! - разкрещя се Момчил и продължи – Умът ми не побира как някога съм му бил приятел и как някога съм му помагал... Мигар той не осъзнава какви главоболия създава? Ако има възмездие, ще го удари гръм, така щото всички ние, българи, сърби и ромеи, да се справим с оная сган, която той нарича „съюзници“, но която в същност е по-силна от него самия. Той опустоши Тракия, само и само, за да засити глада си за власт... Той разсипа не само своята Родина, но и целите Балкани... Долно куче!
- Запази яростта си за утре! - отвърна Курт и добави – Ще ти трябва извънредно много! Впрочем, Момчиле, слушал съм за своя далечен дядо Безмер, който е живял по времето на въстанието в Търново. Доколкото разбрах от наученото, тогава Романя е била силна, но ние сме я скършили. Можем да го направим отново!
- Но какво ще получим? – прекъсна го Момчил – Ще изгубим последния си тил. Ако погубим ромейското царство, ние ще трябва да се браним от прииждащите орди цяла Европа. Макар че, не мисля, че те, ромеите, в момента спират тия орди. Струва ми се, че те просто им дават възможност да идват насам безплатно и да засищат глада си за кръв.
- Бий ги колкото искаш, но няма да станат по-добри, Момчиле! Трябва да ги избием всичките! От първия до последния! Има ромей – има опасност от най-лошото, няма ромей – опасности не съществуват!
Момчил се засмя и отвърна:
- Струва ми се, че ако сражението се беше завързало днес, с тая твоя ярост, на ромеите биха се видели тесни и Балканите и Азия.
- Има защо, приятелю, има защо... Цял живот съм воювал с тия свине и виждам колко женствени и хитри са всъщност. В тях няма нищо мъжествено. Всякогаш гледат да те подведат, всякогаш гледат да те излъжат и най-вече, всякогаш плетът интриги.
- Говориш верни неща, Курт, но, мисля че в твоя случай „цял живот“ е силно казано. Ти си едва на 33, а аз съм на 40. Ти си все още млад.
- Млад съм, Момчиле, но младостта... някак си ми се губи. Когато бях малък всички в село ме наричаха „син на змея“ и/или „полузмей“ и казваха, че баща ми бил изскочил от земните ядра, надиграл майка ми, взел я жена, оставили са ме при баба и дядо и, не щеш ли, избягали в долната земя. Така или иначе, когато пораснах и възмъжах, разорих всеки един, който ми се е подигравал. Възмездието се случи! Радвам се, че прерязах гърлата на тия кучи синове...
- Знаеш ли... - каза Момчил и се засмя - Ти верно изглеждаш някак блед и кожата ти е опадала.
- Стига, Момчиле! Аз не съм змей! Аз съм българин!
- Българин си, българин си – рече отегчено Момчил – Впрочем, Курт, може би е време да си лягаме вече. Нуждаем се от почивка за утрешния ден.
- Съгласен! Няма какво да губим!
Двамата юнаци се прибраха в палатките си и след дълги часове на размисли попаднаха в ледените прегръдки на съня. Нощта премина неусетно бързо и в ранни зори цялата войска стана на крак. Строи се и тръгна към своя поход. Българските царе Йоан Александър и Йоан Страцимир отказаха да пратят каквото и да била помощ на малката Момчилова държавица. Момчил, заедно с неколцината си велможи стоеше най-отпред на войската, за да покаже, че не се страхува от нищо. След краткия поход, ратниците достигнаха до Перитор и пожелаха да влязат в крепостта. За зла участ обаче, от стените на крепостта прозвучаха гневни обиди:
- Разкарай се, Момчиле! Стига си пил от кръвта ни! Никой не те е избирал! Нямаме нужда от теб!
Юначният великан сдържа гнева си и поведе войската напред. След броени минути в далечината се видяха знамена с двуглави орли.
- Това е то! - възкликна Курт и намести своите ръкавици. Миг по-късно облиза устните си и възкликна – изглеждат малко. Нека ги смелим сега, за да можем да се оттеглим и да се наядем на време!
Неколцината, които чуха и осмислиха думите на Курт се засмяха. Не се засмя само Момчил понеже дочу звук, идващ от войската на айдънския емир Умур-бег. Войската, съставена от сбирщина на различни народи наброяваше навярно над петнадесет хиляди главорези. Това накара българския юнак да стисне меча си в знак на несигурност и да погледне към Курт с притеснен поглед. Курт долови какво се опитва да му каже Момчил и се засмя, възкликвайки:
- Мигар съществува по-голям страхливец от Йоан Кантакузин? Песът разчита на съюзник, който има три пъти по-многобройна войска и има претенциите да бъде владетел на вселената. Подобни недоразумения на човечеството ме карат да плача...
Момчил погледна с недоразумение към своя другар и удари лицето си, шептейки:
- Или е най-големият глупак, когото познавам, или просто се опитва да успокои ратниците. Искрено се надявам да е второто...
Курт погледна Момчил и притвори очи, показвайки че не само е чул словата на Момчил, но и че се е засегнал от тях. Тогава воеводата (=войводата) започна да мислим на ум:
- Как е възможно този човек да не се плаши от смъртта? Пред нас има поне 20 000 ратници, а ние сме едва 5000. Този тип май наистина е просто едно не пораснало детище...
След като двете войски се подредиха, засвириха и сигналите за нападение. Момчил и другарите му се отличаваха от Йоан VI и от Умур-бег по това, че те водеха войската лично, докато вторите, стояха отзад и наблюдаваха, молейки се техните сили да удържат под напора на скитските мечове. Юначният великан Момчил тръшваше по четирима наведнъж, въпреки болките си в гърдите. Неговото геройство мотивираше ратниците му до безкрай. Никой не изпитваше страх. Всеки се бореше по своя собствена причина и гледаше да блесне пред другите. Едни се бореха заради плячката, други се бориха заради чувствата, трети се бориха заради Родината. Може би Момчил единствен се биеше и заради трите. Стремежът му го правеше по-силен от всеки друг. Навярно единствено Курт го превъзхождаше, главно заради разликата в годините. Най-младият велможа, прекарал последните си три години с бранителя на Родопите беше жесток към войската на Умур-бег, но неговата главна цел бяха елитните ромейски войски. Докато двама турски пешаци губеха сума време, за да сразят един български конник, Курт сваляше двама елитни ромейски конници и още толкова от леко-въоръжените пешаци. Другите велможи не се справяха кой знае колко по-зле. Йоан Кантакузин можеше единствено да гледа страстите на своите войски, които се стопяваха главоломно. В очите му бе изписана страх и се обърна към Умур-бег:
- За Бога, приятелю, направи нещо!
- Какво мога да направя, Йоане? Мигар си сляп- отвърна Умур-бег -
Погледни! - емирът посочи бойното поле – обграждаме ги! Скоро всичко ще свърши!
Емирът беше прав. Ратниците на Момчил наистина бяха обградени от всички възможни страни.
- Отдавна чакам предизвикателство като това! - засмя се Курт и докосна юмруците си.
Момчил разбра, че Курт наистина е схванал посланието и направи знак на ратниците си да пробият обсадата на колкото се може повече места, след което моментално да напуснат бойното поле и да се прегрупират пред Перитор по различни маршрути, така щото да залъжат враговете си.
Планът явно действаше. Враговете на Момчил наистина повярваха, че цялата българска войска е сразена и си дадоха време за прегрупиране. Следващата стъпка беше да се залови Момчил, който навярно с най-верните си другари се крие в най-близката крепост.
Момчил и Курт яздеха заедно, докато Момчил се обърна към втория с думите:
- Бягай! Спаси се!
- Какво говориш, Момчиле – сърдито отвърна Курт – тъкмо започна да става забавно...
- Забавно или не, приятелю, поне един от нас трябва да остане жив. Знаеш, че пред Перитор не можем да използуваме коне. Теренът е неравен. Ако не успеем да влезем в крепостта, всичко е свършено!
- За Бога, Момчиле! Ако умрем ще умрем заедно в името на България!
- Каква България, Курт? Каква България? Аз съм един бивш разбойник, който с нищо не е помогнал на Търново. Служих на Стефан Душан, служих на Йоан Кантакузин, служих и при неговите врагове. Поданиците ми ме мразят. Навярно това е най-тъжното в живота ми. Сетих се за България, когато вече е късно. Цар Йоан Александър не ни помогна понеже дава мило и драго да умра... Аз бях един злододеец (=злосторник), който не щеш ли, ще умре за България. Бог има чувство за хумор!
- Какво говориш, Момчиле?! - ядосано изкрещя Курт – Бяхме заедно три години, ако ще умирам, ще умра в твоите редици!
- Или се разкарай, или ще те убия! - извика Момчил и извади меча си – Спаси се и направи това, което аз не можах... стани истински българин и никога не посягай на българското така, както го правех аз. Ти си млад, ще ме разбереш...
- Добре, Момчиле, победи... Ще си тръгна от тук. - каза Курт, загледан в земята.
Двамата юнаци спряха конете си и стиснаха ръце. Думите бяха излишни. Курт просто махна с ръка и отпраши. Момчил се загледа в изчезващия силует на своя приятел и за първи път в живота си промълви молитва.
След няколко минути останките от войската се прегрупира пред Перитор. Жителите на крепостта отново отказаха да пуснат Момчил вътре и дори го анатемосаха. Така, предаден от поданиците си, останал с едва половината си войска, която при все няма възможността да се бие с конете си, той усещаше насрещният вятър, който терзаеше душата му.
- Вятърът вее срещу нас... - промълви той – значи предсказанието ми се сбъдна.
Подир броени мигове враговете на българския юнак се появиха. Умур-бег и Йоан Кантакузин гледаха с недоумение строените българи.
- Мигар са толкова много? - възкликна Умур-бег.
- Казах ли ти, приятелю? - отвърта Йоан Кантакузин и продължи - От Мочил трябва да се очаква невъзможното. Ако той беше продължил да ми служи и се беше присъединил към нашата обща войска, нямаше да имаме равни, но той направи погрешния избор. Реши да се бори за България.. За страната, в която плащат богато за главата му... Колко глупаво...
Момчил поведе хората си в бой. Щом достигна до редиците на враговете си, не щадеше никакви чувства. Режеше гърлото на всеки, застанал пред него. Риташе и удряше с юмруци. Би се по-разгорещено от когато и да било. Войската на Йоан Кантакузин почти бе разбита, а тази на Умур-бег също търпеше тежки загуби. Момчил свали един елитен ромейски ратник и го намушка в сърцето, когато усети, че е обграден. Той се хвърли на земята и успя да ритне двама в сърцата като потърпевшите паднаха и започнаха да се гърчат. Юнакът успя да завърти меча си и да срази още двама, докато не усети как една стрела се забива в сърцето му. Миг по-късно неколцина от враговете му го намушкаха и той падна на земята. Целият беше оплискан в кръв. Виждаше двойно и започна да халюцинира. Над него се спусна силуета на небесен вестител*, чийто език той не можеше да разбере.
- Навярно съм истински грешник щом не те разбирам... - каза той на вестителя.
Българите успяха да задържат фронта още малко, докато не бяха окончателно сразени. Без своя юначен водач, те се оказаха лека плячка за нашествениците.
Момчил дишаше тежко и осъзнаваше, че смъртта му наближава. Тогава прошепна на небесния вестител:
- Изкупих ли греховете си, небесно създание?
- Успя да ги изкупиш, Момчиле, успя... - отвърна вестителят.
Небесното създание протегна ръка към юначния герой и издърпа душата от тялото му. Миг по-късно и вестителят, и душата на Момчил, се превърнаха в прах.
© Андрей Андреев Всички права запазени