Някога много отдавна през девет царства в десето, живеели цар и царица.  Нищо не им липсвало, имали в изобилие от всичко и единственото, което ги натъжавало било, че си нямали детенце. 
          Царицата все плачела нощем скришом и се молела на Господ да я дари с рожба. Така минали много години, но Господ не се вслушвал в молбите й. През това време царството тънело в глад и мизерия. Поданиците живеели в недоимък и нищета. Върлували болести, но въпреки всичко се раждали много деца. 
        Един ден царицата казала на царя:
        — Защо Господ ги дарява с толкова много радост, а на нас не дава поне едничко чедо?
        Царят тъжно вдигал рамене.
        — И нас ще ни споходи божията богословия, Царице.
       — Но кога?
       — Когато му дойде времето.
       Минали години, царицата все плачела нощем. Накрая се разболяла от мъка и легнала на легло. Царят изпратил вестоносци по всички краища на света да търсят лек. Дори бил обявил награда за този, който излекува царицата - а тя била половината царство.
         Пристигали много лечители, които пробвали своите лекове, но никой от тях не можал да я излекува.
          Годините течали, животът в царството също... Царицата почти не ставала вече от леглото и по цяла нощ се молела на Всевишния.
          Господ, обаче не изпълнявал молбата й,  нито пък царят открил някакъв лек.
        Една нощ, докато скръствала молитвено ръце, тя чула глас:
        — За да си щастлива, трябва да даряваш щастие на хората около теб?
         — Нима не го правя?! - учудила се царицата.
         — Виж, колко гладни и жадни хора има в царството ви. Поданиците едва преживяват.
        — Какво се иска от мен?! - попитала тя изведнъж, а очите й заискрели в очакване.
        — Нахрани гладните! Дарявай радост, ако искаш и теб да те споходи такава!
       Чула това царицата спряла да плаче. На сутринта станала рано и наредила да приготвят много храна. След това извикала пазачите и им казала да отворят портите.
        — Искам всички бедни хора да бъдат сити!
        Хората недоверчиво надниквали в царския двор и не вярвали, че може да им се предлага нещо даром.
Колебаели се и не прекрачвали царските порти. Тогава царицата натоварила една каруца с храна и тръгнала по къщите. Чукала  на вратите, зад които никой не се подавал от страх и оставяла по една торба, пълна с храна.
       Така минали няколко дена, но нищо не се случвало. Царят неодобрително клател глава, но не смеел да попречи на царицата си. 
         Един ден покрай двореца минал един беловлас старец, който носел дървен сандък на раменете си. По всичко личало, че  не  е тукашен, защото  бил облечен странно. Когато вдъхнал мириса от ароматните гозби, идващи от двореца, той въздъхнал:
         — Да имаше сега някой и на мен да даде залък хляб и глътка вода, ще съм му много благодарен.
        Царицата също видяла този странник, но не излязла навън.
         Слугата я попитал:
         — Да му дадем ли къшей хляб, Господарке?
         — Не, той не е от нашето царство. Нека си върви по пътя.
         Старецът чул думите й, и си тръгнал огорчен.
 През нощта сънувала странен сън - един зъл дух излязъл от амфората, която носела на врата си и й казал:
          — Може да ти изпълня някое желание, но ти трябва да се откажеш от нещо, на което твърде много държиш. 
        — Добре, а какво е нещото?
        — Двореца - казал духът и изчезнал. 
        Царицата много се уплашила от този сън и станала да запали свещ пред иконостаса. И докато  се молела, чула глас:
        — Защо отпъди гладния и жадния от дома си? Ти нямаш милост!
         — Но, той не е от нашето царство? - промълвила уплашено тя. Сепнала се изведнъж от  изреченото, но било вече късно. 
        — И аз не съм от вашето царство! - казал гласът и изчезнал завинаги.
       Така минали цели  единадесет години. Царят и царицата още били без рожба.
        Един ден някакъв фокусник дошъл в царството. Отдалеч се чували радостни възгласи и ръкопляскания. Децата се скупчвали около него и се забавлявали с фокусите, а възрастните недоверчиво се усмихвали.
        Царицата се подала на прозореца да види какво прави новодошлият и какво било учудването й, когато видяла в ръцете му една аладинова лампа.
        Пред него стояло едно сакато детенце и му говорело нещо. После чула гласът на странника:
         — Може да изпълня само още едно желание. Вече изпълних 999, а капацитета на тази лампа е хиляда.
         Сърцето на царицата трепнало и тя бързо изскочила навън, като се втурнала към фокусника. Когато стигнала до него, той вече бил постлал килимчето, на което седнал с кръстосани крака.
        Видяла отблизо лампата и заплакала. Толкова много искала да й се сбъдне нейното желание, но не посмяла да каже нищо. Сакатото момче стояло до нея и също чакало с тайна надеждица. Царицата видяла блясъка в очите му и го помилвала.
          И когато чула гласът на фокусника:
          — Кой е щастливецът? - тя хванала момчето за ръка и го повела напред. След това вдигнала глава към небето и казала:
         — Така ми се искаше да се изпълни моето желание, но това момченце имаше по-голяма нужда.
        В този момент блеснала светкавица и  тя потреперала. Господ бил чул всичко.  Божията майка се приближила до него и му рекла:
        — Синко, тя много е изстрадала! Смили се над нея!
        — Така да бъде! - казал Господ, като видял радостта в очите на Царицата от излекуването на сакатото момче. То не било вече сакато и подскачало на два крака. Тя  се спуснала към него и го прегърнала майчински.
        — Да можеше да изпълни и твоето желание, Царице!? - казало добродушно детето.
        — Нищо, аз ще почакам!
       От този ден нататък тя  вече не питала какво трябва да прави и какво се иска от нея. Била смирена, помагала на хората и дните й станали по-радостни.
         И един ден Господ решил да я дари с рожба. Когато получила божия знак, царицата отишла да потърси царя, но той тъкмо бил тръгнал на лов. Мислела, мислела и накрая решила да запази новината в тайна…
         Така и станало. Минало време и след осем месеца и 29 дни, царицата се сдобила с детенце. Момченцето било като всяко друго дете, само че имало голямо сърце.
        Нарекла го Божидар, тъй като й бил дар от Бога.