Минавали дни, после месеци, а накрая и години. Никой не влизал в Черната гора. Нямало самоуверени принцове, разглезени принцеси или заблудени дракони. Нямало кого да прокълне, наругае или омагьоса. Животът бил пълна скука! Такива черни мисли налегнали баба Яга, по-черни и от самата й душа. Невероятно, но вещицата изпаднала в депресия. Самотата се опитвала да я подлуди. Ето нейният розов храст цъфтял напразно, а листенцата му капели тъжни заради неоценената им красота.
- Това е безобразие! Къде са всички?! Да не би светът да е загинал без да имам принос? – сумтяла вещицата. Накрая решила да действа.
В тъмна доба, когато луната показала жълтото си око баба Яга яхнала метлата. Решила да посети най-близкото кралство. Щяла да направи собствено разследване.
Царството било потънало в мрак и гробно мълчание. Нямало хора по улиците, весели викове, смях , наздравици и музика. Кръчмите били затворени с тежки катинари. Докато вещицата се разхождала по улиците заръмяло. Студеният вятър, тишината и ...