Лято, та лято!... Слънцето прежуря през дупката на озоновия слой и безпощадно осветява напрегнатото ежедневие на Н-ската болница. Младички сестри, по чисти и прозрачни бели престилки, вдигат кръвното на помнещите още туй-онуй хипертоници.
Вдигнато е кръвното и на доктор Попов, който крещи:
- Сестра Иванова, сестра Иванова, кому бихте строфантина?
- На... на... болния от трето легло – проскимтява тя.
- А какво пише тук, бе момиче?... На осмо! – и доктор Попов изтрива чело - Ама че беля щеше да стане! Добре, че няма пари за лекарства, та бием глюкоза наред....Но друг път внимавай - и той предпазливо излиза, като заобикаля дупката в ъгъла. И за ремонт няма пари.
Младичкият доктор Тончев, като недоквалифициран кадър, бърка усилено бетона в съседната стая, а парнаджията пуши на перваза и дава указания:
- По-яко маай, докторче, не режеш апендицито! - а на обидения поглед на лекаря, пренебрежително подмята - И давай по-бързо, че ще кажа на главния ...Щото сега пак ще ви съкращават! Та тренира ...