БРАТЯ

Дойде дългоочакваният момент и Денко се застяга за казармата. Докато чакаше повиквателната, всичко му беше ясно, радваше се, че вече е мъж, че ще бъде войник, ще бъде... Какво ли не виждаше младежа – дори геройства. Но когато я донесоха, той гледаше глупаво листчето, гърлото му пресъхна, а сърцето лудо заби. Зачуди се – защо му е тревожно? Не можеше да възприеме написаното. Все не намираше целта – къде да замине. Излезе майка му, но краката и затрепераха и тя се подпря на вратата. Чу се треперещия й глас:

-Дене, за къде си?

Момчето се сепна. Досрамя го. Принуди се да бъде спокоен, погледна отново в листчето и прочете:

-Петрич, мамо, на границата.

-Далече, бе сине! - Заплака майката. - И ти като братята си – все надалече. Няма да мога да те видя поне два пъти през тези две години!

Денко въздъхна облекчено. Сълзите на майка му го върнаха към предишната му суровост.

-Стига, мамо! Братята ми се върнаха живи и здрави. И аз ще се върна. Нали сами казвате, че казармата не е затвор, а школа за мъже. Ще служа така, както трябва и ще видиш какъв мъж ще се върна. - С една глава по-висок, по-силен, по-мъдър, по... - Усмихна се на майка си и я погали.

- Прав си, сине! - Усмихна се и тя през сълзи. - Ама аз, нали съм майка, не мога да не заплача. Мъчно ми е! Ти си ми най-мъничък.

- Какъв ти „мъничък“? След няколко месеца ще навърша деветнадесет. Във войната са се сражавали и шестнадесетгодишни.

- Ле,ле, пепел ти на езика! Само война да няма! Тогава не питат и млади, и стари. Отгледала съм трима войника, но за война не ми споменавай! Ако знаех, че ще има война, нямаше да ви раждам.

- Грешиш. Мъже трябват и за война, но главно за работа. На всяка майка й е мъчно, но ти няма да плачеш, нали!

- Няма, Дене, няма! - Милка си пое дълбоко въздух, за да не изплаче с глас, обърна гръб и влезе в къщата. Погледна през прозореца. Денко излетя из портата. - Боже, Боже, пази ги, Боже!

Сега майката оставаше сама и можеше да плаче, колкото й диктува сърцето. Влезе в килера и бръкна в сандъка на баба си. Трепереше цялата, но понеже знаеше какво търси, веднага го напипа и извади две бебешки терлъчета, притисна ги до сърцето си, после до устните и ги зацелува. Плачеше така, както отдавна не бе плакала, залисана от работата и ежедневието. Раменете й подскачаха при всяко по-силно ридание, а те се сипеха едно, след друго и не спираха, сякаш цялата бе изпълнена с този мъчителен океан, който замъгляваше дори мисълта й. Така я завари мъжа й. Бе я търсил навсякъде и накрая я откри. Застанал на вратата зад гърба й, той разбра... И неговото сърце се сви, но пристъпи напред и сложи тежката си длан на рамото й. Милка подскочи, завъртя се като пумал и скри ръце зад гърба си, сякаш бе откраднала нещо и е хваната на местопрестъплението.

- Спокойно, Миле, спокойно! Аз съм. Какво пак ти е хрумнало? Можеха да те заварят децата.

Милка го погледна със замъглени от сълзите очи. Гласът й прозвуча накъсано през хълцанията:

- Денко го вземат... Значи и той... маминия...!

- Зная. Хайде, иди се измий, че не трябва да те виждат такава! Време е да се подготвяме за изпращането. Кога заминава?

- Не зная. Не попитах.

Излязоха и двамата. Той я заведе да се измие, подаде й кърпата и пак заръча:

- И няма да плачеш! Разбра ли? Само ще тревожиш Денко.

Тя поклати в съгласие глава и зашета, за да приготви вечеря. Имаше трима сина и една дъщеря, и те двама – ставаха много. Работата нямаше край. Обичаше децата си, грижеше се за тях, за мъжа си, но рядко те виждаха усмивка на нейното предварително състарено лице. А някога то беше красиво. Може би от цялата й хубост бяха останали само големите й кестеняви очи, но сега те почти не се проясняваха и едва ли някой би казал, че са хубави. Само мъжът й помнеше тая красота и продължаваше да целува очите й така, както правеше на млади години. Душевната им близост засенчваше влиянието на преживяното и отдалечаваха времето на наближаващата старост.

Мина „Изпращането“ със съседи, приятели, съученици на Денко – богата вечеря, музика, танци. Милка поднасяше ястията и бързаше да излезе под предлог, че я чака още работа. Очите й все влажнееха, но строгият поглед на мъжа й не позволяваше сълзи.

Новобранецът не разреши да го изпращат до Петрич. Бяха принудени да го изпратят до портата. Само сестричката му се лепна за него и отиде до гарата. Ръчичките й се увиваха около врата му и той не можеше да я откъсне от себе си. Чак когато влакът тръгваше, тя скочи от стъпалото и замаха с ръце. Отстъпи, проследи с поглед ръката на брат си, докато тя се смали като точица и сълзите сами рукнаха. Есенното слънце играеше на криеница с вятъра в косите й. Пожълтелите листа се включваха в играта, носеха се във въздуха, танцуваха и се плъзгаха в краката й, събираха се на купчинки в най закътаните места. Там успокоени и забравени, ще посрещнат бялата пелена на зимата. Нечий глас я накара да се обърне.

- Момиче, защо плачеш?

- Батко отиде войник. - Отговори Вяра на човека, облечен в железничарски дрехи. Въпросът му й се стори глупав. - Ти не знаеш ли?

- А, така ли било? Много хубаво. Значи имаш голям брат.

- Аз имам още по-големи. - Вирна гордо глава момичето, но някаква горчилка я накара да я сведе. - Но този ми беше приятел. Когато се върне, вече няма да ми обръща внимание, както другите ми батковци. После ще стане мъж.

- Я виж ти... - Разсмя се железничаря. - Когато той се върне и ти ще си пораснала и пак ще бъдете приятели, и докато е в казармата ще бъдете. Ти нали ще му пишеш.

- Ти истината ли ми казваш? - Недоверчиво го погледна тя. - Ще му пиша за всичко, което става вкъщи.

-Разбира се, че ти казвам истината. След две години ти ще бъдеш е, е, й такава. - Той вдигна високо ръце, за да покаже колко голяма ще стане.

Вяра се разсмя. Макар и невероятно да беше, толкова да израсте, все пак й стана приятно.

-Хайде, сега си иди вкъщи! Ще настинеш. Днес слънцето хапе. Не усещаш ли, колко е студено?

Тя погледна слънцето, което роди бисери в мокрите й ресници и потръпна. Наистина е студено. Благодари набързо на чичкото и побяга към автобусната спирка...

Динко знаеше, че в казармата ще бъде трудно, но не очакваше да преживее толкова тежко и раздялата, и новия казармен живот. Успокояваха го думите на по-старите войници, че така е от началото, по-нататък се свиква. С нетърпение очакваше деня на клетвата. Тогава ще види родителите си, братята, сестричката. Разбра, че тя най-много му липсва. Съжаляваше, че някога я е потупвал.

Най-големият удар ли, изненада ли, не можеше да определи точно, дойде няколко дни преди клетвата и то съвсем несвързано с казармата, а с миналото му – от самото раждане. Беше студена привечер. Освободени от занятия, войниците се наслаждаваха на прекрасната гледка. Пухкав сняг бавно се сипеше и обкичваше вечно зелените ели и борове, стелеше се по каменистата земя. Момчетата повдигаха очи нагоре и примигваха радостно от попадналите по миглите им снежинки. Усмихваха им се, но мисълта на всеки бе ангажирана с предстоящата клетва. Край тях премина капитан Христов от съседното поделение. Войниците се изпънаха като струни. Офицерът отговори на поздрава и точно когато мислеше да отмине срещна погледа на Денко.

-Иванов, какво търсиш тук? - обърна се към него. - Защо не си при своите?

Денко го гледаше учудено. Не можеше да разбере. Погледът на капитана беше вперен точно в него, но той не беше Иванов и си е при своите.

-Защо ме зяпаш така? Заминавай веднага!

-Аз не съм Иванов, А Денков и съм си в поделението. - Измънка той. - Къде трябва да ходя?

Христов се приближи, поогледа го в лицето, отстъпи и го огледа отстрани.

-Не може да бъде. Имаш ли брат близнак? Но, не – онзи е Иванов. Я, ела с мен!

Денко огледа не по-малко учудените момчета и тръгна покорно след капитана.

„Брат близнак“ - на тоя му хлопа нещо. Какъв ти близнак? На къде ли ме помъкна? Сега я втасахме! Минаха покрай старшината Живков.

-Другарю Капитан, къде ми водиш момчето? Да не е преслушало нещо?

-А, Живков, ела и ти с мен? Ще видиш нещо, което никога не си виждал.

Старшината тръгна, не по-малко озадачен от войника. Капитана заповяда на първия срещнат войник да извика редник Иванов. И тримата стояха в нямо очакване. Офицерът поглеждаше под вежди Денко и продължаваше да се чуди - еднакви са.

Появи се редник Иванов, козирува и остана изпънат в очакване, без да поглежда Денко и старшината. Денко изтръпна. Не е възможно! Та това съм самия аз. Старшината погледна единия, после другия и се отпусна. Чудо голямо – близнаци. Малко ли са по света? А пък войнишките дрехи ги правят още по-еднакви, заличават всякаква разлика. Не съобрази разликата в имената.

-Редник Иванов, запознайте се с редник Денков!

Войникът обърна поглед към останалите. Краката му се заковаха на замръзналата земя. Сърцето му заби лудо. Очите му се навлажниха. От устните му се откъсна тих звук, който прерастна в душевен вик:

-Брат ми! Брат ми! - Подметките му се отлепиха и той политна с разперени ръце към Денко. Прегърна го и зарови глава в неговия шинел. Продължаваше да излича на пресекулки – Брат ми! Аз те търсих, но не знаех къде да те намеря!

Дочули вика, войниците се събраха на почтено разстояние и запредаваха от уста на уста това, което беше вече очебийно. В очите на всички се появиха сълзи, които се смесваха с топящия се по бузите сняг. Само Денко все още не можеше да осъзнае причината за създалата се ситуация и стоеше като изтукан под прегръдките на брат си. В момента дори не можеше да мисли.

-Живков, срещнаха се! - Заговори възбудено капитанът. - Сега да ги оставим сами! Сигурно има какво да си кажат. Но, че са близнаци – това е факт. Твоят изглежда нищо не знае. Гледай го, как стои като паметник! Тук има някаква стара тайна. Нека те сами си я разкрият! А, дали не сгреших? Имам ли право да се намесвам? Какво ще кажеш?

-Няма страшно. Така, или иначе, те щяха да се срещнат и без нашата намеса. Тук са един до друг. Не ние – съдбата ги е събрала, а срещу нея нищо не може да се направи.

Иван се поуспокои, пусна Денко и го погледна в очите:

-Боже, ама ти нищо не знаеш. На мен мама ми каза преди да почине. Търси – казва – брат си, но не можа да ми каже къде да те търся. Умря... Ела, ела да седнем на оная пейка! Всичко ще ти разкажа.

Денко тръгна. Нещо затягаше гърлото му. Очите му се пуклеха като на уплашено животинче, а краката се преплетоха два пъти докато седнат на пейката, както си е засипана със сняг. Мислите го изгаряха с рой невероятни предположения. Сърцето му се стремеше да излети от гръдта. Чу въпроса някъде отдалеч. Питаха го как се казва. Той отговори машинално, а подсъзнанието му е учуди, че не знаят името му. Нали му е брат, както той самия казва. Брат... Това е факт, но как така...?

-Денчо. Твоето име е по-хубаво от моето. Рядко срещано. А Ивановци под път и над път. Но нека ти кажа това, което ми каза мама, преди да почине. Татко умря преди повече от десет години. Едва го помня. Те и двамата бяха възрастни. Не чак толкова – за умиране, но съдбата им е била такава. Побърза да ги събере в отвъдното. Мама беше болна три месеца и се пресели при него. Та, тя ми каза: „Иване, аз умирам... ти мислиш, че ще те оставя сам, но ти не си сам – ние те взехме и осиновихме на шест дена. Имаш брат – твой близнак и двама по-големи братя. Рождената ти майка беше много болна, когато те роди и не зная дали е жива, но ти ще потърсиш братята си... и баща ти сигурно е жив. Обещай ми, сине, че ще ги намериш!“ Аз обещах озадачен, объркан, както и ти сега, но не успях да попитам къде да те търся. Мама издъхна в ръцете ми, без да може да ми каже. Мърдаше с устни, но на мен ми беше толкова страшно, че в онзи момент едва ли бих я разбрал. След погребението питах братовчедите си, леля и чичо също бяха починали/, но никой не можеше да ми каже нищо. И те се изненадаха. Отидох в Съвета, и там нищо не ми казаха. Сетих се за една много стара съседка и я попитах. Тя ме изгледа накриво и ми каза, че са ме донесли някъде от северна България. Аз съм от Пазарджик. Тогава България ми се видя много голяма, а аз - просено зърно в купа сено.Изгубих всякаква надежда да ви намеря... А, ето че те намерих, цел, целеничък и същия като мен. Ако не си приличахме, така и нямаше да се намерим. Ти от къде си?

-От Видин!

-Ето какво важно съм пропуснал, а и никой не ме подсети. - В Акта за раждане ми пише, че съм роден във Видин. Как не съм се сетил по-рано? Но сигурно и там нямаше да ми кажат нищо. Кажи ти нещо за себе си! Защо мълчиш? Разбирам състоянието ти. Колко нощи съм ви сънувал, колко съм мислел, хем вярвах, хем не вярва, че ще ви намеря, но света бил малък... Говори де!

-Какво да разказвам и от къде да почна? - Гласът на Данко трепереше. - Имам двама братя и сестра на дванадесет години. Разбира се – живи са и мама, и татко. - Пресекна изведнъж. Представи си винаги тъжния поглед на майка си, сълзите. - Боже, ето защо е била такава! Тя е страдала по теб! В душата си е изпращала и тебе войник! А аз... аз... не й давах дори да плаче! Не знаех... - Хвана ръката на брат си, сякаш да сподели обзелия го ужас. - Божичко, та това е толкова страшно! Как е могла да живее толкова години с тази тайна? Разбираш ли, Иване, брате? Разбираш ли? - Заплака... Заплака, като малко прегрешило дете. Тези сълзи миеха недоверието, благородната лъжа, и отдолу изплава истината като новородено.

Радостно, но и мъчително бе да гледаш тези младежи - вече мъже, как плачат, прегърнати в решимост, никога да не се разделят, да бъдат винаги заедно така, както са били в майчината утроба. Но никой не ги гледаше. Здрачът бе паднал бързо над гората, над сградите, над тях и те бяха сами, сами – на пустинен остров. Намерили се завинаги, нищо друго не ги интересуваше. Сълзите отдавна бяха пресъхнали, но те седяха все така прегърнати, грабнати от мисли, радост, щастие... Сепна ги гласът на един войник, който се бе приближил до тях, без да го усетят:

-Иванов, ще изпуснете вечерята.

Братята го погледнаха, без да разберат, за какво им говори. Новата покана ги върна към суровата действителност. Отново пръв се окопити Иван:

-Хайде, брате, да отидем на вечеря! Утре ще се видим отново и ще си поговорим по-спокойно за всичко. Лека нощ, братко!

Не беше лека тази нощ и за двамата – очи вперени в тавана, заспиване, сепващи сънища, мисли, които преливаха от болка в радост, от радост в болка. На другия ден се срещнаха и разговаряха вече спокойни. Разказаха си целия живот, описаха местата, в които живееха. Едно нещо ги тревожеше – как да съобщят на майка си? До клетвата оставаха четири дена. Да пратят ли писмо? Но какво ще стане с майка им? Радостта понякога е удар, по-тежък от скръбта. Нямаха време да бъдат тактични. На клетвата ще ги посрещнат двамата. Пред, или след? След – тогава ще имат време за всичко, дори и за най-лошото – дано не се случва! Представяха си срещата вече като едно цяло, но колкото и да си я представяха, всичко им се виждаше нереално, не точно така, както ще бъде в действителност. С наближаването на деня тревогата ставаше все по-голяма, а я съпровождаше и тази за самата клетва.

Командирите им, виждайки ги заедно хем се радваха, хем се страхуваха. Дали няма да изпортят нещо с това душевно състояние на момчетата? Но увереността в братята надделя. Най-после настъпи дългоочаквания момент. Сякаш не бяха минали пет дни, а цяла вечност.

Цялото семейство на Денко пристигна сутринта рано. Бяха пътували почти едно денонощие и умората им личеше, но както всички родители и роднини, искаха час по-скоро да видят своето момче. Срещите бяха трогателни – прегръдки, набързо изказани думи. И Милка прегърна сина си. Учуди се от това, че той се отпусна и задържа в прегръдката й, а когато се отдръпна, в очите му имаше сълзи, които не се постара да скрие. Променил се е нашият син. Сигурно му е мъчно за дома, за нас. Не говореше нищо, но я гледаше някак си по-различно от преди – ту нежно, ту въпросително. Извикаха ги. На тръгване той каза:

-Гледайте внимателно, когато се заклеваме! Като свърши, ще се съберем ей там. - Посочи малка къщичка на двадесетина метра от тях. - .Там ще ме чакате! - Завъртя се на пета и изчезна между войниците.

Всичко беше тържествено, възбуждащо.... Момчетата се строиха в пет блока, изпънати, стройни, красиви. Като на сън минаха приветствията, произнесените в хор думи на клетвата. Настъпи и най-очаквания момент – мъжественото „Заклех се!“ Във всички гласове имаше едно първоначално трепване, породено от възбуждащата тържественост на този единствен в живота момент.

Милка гледаше със замъглени очи и чуваше покрай себе си шушукащото повсеместно „Ето го. Ето го.“ Нижеха се имена. В един момент и тя подскочи, като видя идващия отсреща с твърда стъпка войник и задърпа мъжа си: „Ето го, Милчо!“, но чу името – редник Иванов и седна на мястото си. Боже, колко си приличат – не можеш да си познаеш детето. Милка остана, вперила поглед в мястото, където потъна този Иванов. Осъзна се, чак когато чу пискливия глас на дъщеря си: „Батко, батко...“ Тя беше пропуснала името. Обърна се точно, когато Денко целуваше знамето. Не издържа и се разплака на глас. Мъжът й я смъмри. Стройната фигура на Денко плуваше във фокуса на замрежения от сълзите поглед. Едва дочака свършека и дръпна Милчо настрани:

-Този Иванов... - Гласът й пресекна. Преглътна. - Дали...? Същият е като Денко!

-Стига! - прекъсна я той. - Все привидения ти се виждат. От къде – на къде па точно тук? - Смъмри я, но и неговата мисъл се въртеше все в тая точка. Дали пък не беше истина? Не може да дава празни надежди на жена си. Реши сам да се заеме с проучването на този въпрос, макар че знаеше – няма право. Дори и той да е, те нямат право да му разкриват истината. Сигурно и осиновителите му са тук. Не трябва изобщо да мисли. Няма право... - Хайде да отиваме, че хората вече се срещат със своите!

Отидоха там, където им бе посочил Денко. Стаичката се оказа доста голяма. Имаше маса и пейки. Милка се зае да вади едно, по едно от чантите, да подрежда масата. Синовете й седнаха срещу прозореца и наблюдаваха пътеката, а Вяра излизаше, влизаше, докато не й се скараха.

-Спри се най после! Виктор и Кирил ще видят по-добре от тебе. Измръзнала си. Ела до печката да се стоплиш! Чуваш ли, ела!

Бащата не знаеше, че Командирът бе наредил тук да стане срещата, за да няма излишни свидетели на сцената, която неминуемо ще се разиграе. Виктор извика:

-Идват! Не е само Денко, има и други с него. Сигурно ще сме две семейства.

Иван вървеше отзад и те не можеха да го видят. Първа излетя Вяра, а след нея и майка й. Милка застана на вратата, а момичето се спусна да посрещне брат си. В този момент Иван се изравни с брат си и тя остана като вкаменена срещу тях. Езикът й се преплете и тя несвързано изрече:

-Кой... кой... кой е брат ми?

Чу изтрополване на нещо падащо зад гърба си и рязко се обърна. Майка й бе паднала по очи, с разперени напред ръце. Всички се спуснаха към нея. Динко подложи ръце да я вдигне, но Иван го изпревари, вдигна я и я внесе в стаята.

-Дайте сняг да я разтрием! Майко, майко, свести се, майко! Виж ме...! - Молеше се той и сълзи обливаха мургавото му лице.

Денко изтича, донесе сняг и започна да разтрива слепоочието и ръцете на майка си. Всички останали стояха неми, парализирани. Милчо се изтръгна от вцепенението си и се наведе над жена си. Гласът му ту се извисяваше, ту пресекваше:

-Милке, чуваш ли ме, Милке! Виж синовете си! Деветнадесет години чака този момент, а сега не издържа. - Галеше ръцете й и плачеше. Погледът му – молещ, уплашен се местеше от нея, към околните и обратно. - Милке, душице, събуди се...!

След десетина минути майката започна да се съвзема. Размърда се и отвори очи. В първия момент всичко й беше мътно, после започна да разпознава фигурите. Спря погледа си на Денко:

-Ти кой си? - Въпросът й прозвуча като от бездна.

-Денчо съм, майко. Това е Иван – брат ми Иван.

Тя се изправи, въпреки че краката й трепереха, прегърна и двамата и заплака по-силно, по-покъртително от друг път. Не обръщаше внимание на нищо и на никой. И от щастие се плаче. Сега никой не може да й забрани да плаче. Всичко е наяве. Няма вече лъжа. Какво от това, че не ги различава? - Те са тук, до нея, двамата... Милчо я отдръпна внимателно:

-Остави малко и за мен, и аз да ги прегърна! Ти си Иван, а ти Денчо. - Посочи ги без да сгреши. Те се озоваха в прегръдката му. Обърна се към другите си деца. - Прегърнете брат си Иван, близнак на Денчо! После ще ви обяснявам кое, как е станало.

Преминаха към запознаването. При Иван бяха дошли братовчедите му. Те вече знаеха, че е намерил брат си. Всички насядаха около масата. Милка и Милчо – от двете страни на близнаците. Въпроси... отговори... усмивки... плач и смях извиращ от сърцето. Вече никой не обръщаше внимание на Вяра, която изобщо не седна, а през цялото време сновеше от човек, на човек и най вече да прегръща близнаците. Щастлива е! Има си още един приятел...!

01 01 2018

Надежда Борисова Аврамова