БРАТЯ
Дойде дългоочакваният момент и Денко се застяга за казармата. Докато чакаше повиквателната, всичко му беше ясно, радваше се, че вече е мъж, че ще бъде войник, ще бъде... Какво ли не виждаше младежа – дори геройства. Но когато я донесоха, той гледаше глупаво листчето, гърлото му пресъхна, а сърцето лудо заби. Зачуди се – защо му е тревожно? Не можеше да възприеме написаното. Все не намираше целта – къде да замине. Излезе майка му, но краката и затрепераха и тя се подпря на вратата. Чу се треперещия й глас:
-Дене, за къде си?
Момчето се сепна. Досрамя го. Принуди се да бъде спокоен, погледна отново в листчето и прочете:
-Петрич, мамо, на границата.
-Далече, бе сине! - Заплака майката. - И ти като братята си – все надалече. Няма да мога да те видя поне два пъти през тези две години!
Денко въздъхна облекчено. Сълзите на майка му го върнаха към предишната му суровост.
-Стига, мамо! Братята ми се върнаха живи и здрави. И аз ще се върна. Нали сами казвате, че казармата не е затвор, а шк ...