Разказ от Генка Богданова

   Бръшлянът пълзеше унило по земята и проклинаше съдбата, че му е отредила такава жалка участ:

-   Не е ли несправедливо, - огорчен въздишаше той. – да се родя сред бурени и незначителни, невзрачни тревички, да пъпля сред тях като гаден охлюв, да вия изящната си млада снага по тази не видяла светлина усойна поляна, докато чувствам, че съм роден за друг живот?  Ах как мечтая да се издигна високо, високо към синьото небе и яркото слънце, да омая всички с красотата си, да заема мястото, което вярвам, че ми се полага! Искам да ме видят! Искам да ми се възхищават! Искам да  изпитам удоволствието и радостта да  стоя високо над тези жалки треви и тази мрачна поляна! – повтаряше като мантра своите жалби и мечти недоволният Бръшлян, убеден, че е роден за велики дела и достоен да бъде украшение на този Божи свят.

    Един ден, самовлюбеният  наш герой, стигна до една млада, стройна Тополка. Тя стоеше на пътя му – красива, млада, жизнерадостна и листенцата ѝ трепкаха  щастливо под нежната ласка на ветреца. Сърцето на Бръшлянът сякаш спря за миг, после запърха щастливо и развълнувано в сърцето му като  палава пеперуда. Целият устремен към нея, той се протегна  и запълзя, отначало плахо и неуверено, а после, добил кураж, смело обви  телцето ѝ  и я притисна жадно в обятията си:

   „Ето го моето спасение! Ето кой ще ме откъсне  от унизителното ми положение и ще ме изкачи до върховете! Трябва само здраво да се вкопча в тази горда красавица, преди да ме е отхвърлила.“

     Но Тополката дори не забеляза, че е станала обект на неговите страстни желания. Цялото ѝ внимание бе  съсредоточено в  слънцето. Тя беше влюбена в него. Цялата трептеше, а душата ѝ летеше на крилете на  красиви и смели мечти, в които  главните герои бяха тя и любимото ѝ Слънце.

    А в това време Бръшлянът се увиваше около нея, впиваше жадните си устни в младото ѝ тяло и пиеше с наслада от жизнената ѝ енергия.

- Обичам те! Обичам те, моя сладка красавице! – шепнеше й задъхано Бръшлянът, протягаше се,  свиваше алчната си прегръдка и пълзеше все понагоре, към върха й, към позлатената й от гальовното Слънце  корона. – Сигурен съм, че с теб сме родени и предопределени един за друг. Ние ще се слеем в едно, защото аз те избрах за своя любима. Ще те държа в прегръдките си здраво до края на дните си, защото вече не мога да си представя живота без тебе, моя сладка красавице, мой живот!...

   Лятото вече беше в разгара си. Над полето сред трептящата мараня се носеше сладкия дъх на зрели жита. Щурците свиреха вдъхновено и славеха благословения човешки труд. Денем сладкопойни птички, свили гнезда сред клоните на  Тополката, й пееха най-хубавите си любовни песни, а нощем, под ярките звезди, свежият ветрец  галеше челото й и й нашепваше красиви легенди за страст и пламенни чувства, които  омайваха сетивата й…  

    И макар, че тя изобщо не му обръщаше внимание, ревнивият Бръшлян не спираше да  й говори:

- Мила моя, обърни погледа си към мен! Обичай мен! Не мечтай за невъзможното! Слънцето не може да бъде твой любим. То е толкова далеко, то е на всички. Всички го обичат и го искат за себе си. То дарява всички по равно с ласките си, но си остава недостижимо за земните създания.  А аз съм тук.  Аз съм изцяло твой. Погледни ме, отвори ми сърцето си, дари ме с обичта и верността си и ние ще бъдем заедно докато смъртта ни раздели.

    „Докато смъртта ни раздели!“ – пророчески се оказаха тези думи. Пагубна  беше  неговата  егоистична „любов“ за младата Тополка.  Самовлюбен и ревнив, Бръшлянът се увиваше здраво около нея, задушаваше я в обятията си, хранеше се с нейните жизнени сокове, укрепваше, разклоняваше се  и се стремеше все по-нагоре и все по-нависоко… Сега не беше онова хилаво жалко растение, което пълзеше унило по сухата земя, а  беше израснал – силен, гъвкав, самоуверен и сигурен, че е неустоим красавец, успял да промени собствената си съдба и съдбата на Тополката, с която вече се смяташе обвързан завинаги.

    Уви, той не знаеше, че в такива „любовни“ връзки, понятия като „завинаги“ не звучат правдоподобно. Те са просто невъзможни.

    Тополката започна да линее пред очите му. Посърнаха, клюмнаха  и се сведоха безжизнени към земята  клонките й. Жизнерадостните й лъскави листенца изгубиха блясъка си, пожълтяха, сгърчиха се и  закапаха около приведения й от тежестта на натрапника  неукрепнал още ствол  като горестни сълзи. Тя спря да вдига чело нагоре, към лазурната синева на небето и да търси жадно с поглед любимото си Слънце. Притихна, изтощена, останала без сили, предаде се и се остави на погубващата я  прегръдка на Бръшляна. Спря да расте, сви се  безпомощно в сенките на израсналите на воля наоколо дървета и полека-полека започна да съхне.

     Помръкна отново душата на Бръшляна, гняв и разочарование като хладни змии пропълзяха в душата му:

- Неблагодарнице, как можа да ме предадеш, да ме изоставиш тъкмо, когато взел сили  от любовта си към теб, се издигнах  толкова високо и скъсих разстоянието между себе си и небесното светило!  Ти не оцени чувствата ми, прекъсна поривите ми, уби мечтата ми!  Мразя те! Ти спря устрема ми и ми отне надеждите, опората, лиши ме от жизнена енергия. Без тебе не мога да вървя напред, да се изкачвам към висините.

- Жалък, нагъл, нещастнико! Ти си този, който прекърши устрема и уби мечтите й! Ти погуби младостта й  и  й отне  найценното, което имаше - живота! „Любов“ като твоята е истинско проклятие. За тебе тази младо, невинно и жизнерадостно създание беше просто средство да се издигнеш над низшия си произход, да промениш съдбата си на всяка цена. Дори с цената на нейната смърт!

- И какво от това? – нагло извика Бръшлянът. Явно съм надценил нейните качества, излъгал съм се в надеждите си за нейната издръжливост. А и тя не е единствената млада красавица, достойна да бъде обект на моите страстни чувства? Гората е пълна с млади, неопитни фиданки, а аз имам и мотив, и търпение,  и най-вече  сили до допълзя отново до една от тях  и да започна отново изкачването си към върховете.

   И нашият „ любвеобилен“ Бръшлян пусна едно от своите гъвкави и алчни разклонения и  запълзя като отровна змия по земята към следващата жертва на   егоистичната си „любов“.

9 май 2017 година

Сливен