Разказ от Генка Богданова
Бръшлянът пълзеше унило по земята и проклинаше съдбата, че му е отредила такава жалка участ:
- Не е ли несправедливо, - огорчен въздишаше той. – да се родя сред бурени и незначителни, невзрачни тревички, да пъпля сред тях като гаден охлюв, да вия изящната си млада снага по тази не видяла светлина усойна поляна, докато чувствам, че съм роден за друг живот? Ах как мечтая да се издигна високо, високо към синьото небе и яркото слънце, да омая всички с красотата си, да заема мястото, което вярвам, че ми се полага! Искам да ме видят! Искам да ми се възхищават! Искам да изпитам удоволствието и радостта да стоя високо над тези жалки треви и тази мрачна поляна! – повтаряше като мантра своите жалби и мечти недоволният Бръшлян, убеден, че е роден за велики дела и достоен да бъде украшение на този Божи свят.
Един ден, самовлюбеният наш герой, стигна до една млада, стройна Тополка. Тя стоеше на пътя му – красива, млада, жизнерадостна и листенцата ѝ трепкаха щастливо под не ...