Шофирам, аз не шофирам – карам, паркирам, слизам, забравям си чантата, връщам се, взимам я, бъркам копчетата, алармата пищи, успявам, оглеждам се, тръгвам, направо хуквам, ще си повърна сърцето от вълнение. Спирам, уж гледам някаква витрина, просто опитвам да дишам, малко, за да не ми личи много, оглеждам се, минавам край други витрини, те са огледала, оправям си косата, ще пукна... Имам дъвки, сигурна съм, че имам, нямам, ще си купя.
Пазарувам в онзи магазин. Тривиални, банални неща – плодове, зеленчуци, яйца, мляко, сок, списание... и дъвки. Правя се на нормална, всички ме мислят за такава. Сутрин пазарувам, после ходя на работа, много си обичам работата, особено онази. Обичам да бързам, сякаш някой ме чака, сякаш закъснявам, сякаш има за какво да се вълнувам, всъщност се притеснявам кой какво би казал, иначе изобщо не ми дреме... Продължавам да пазарувам, така се запознах с момичето на касата, много е мила, винаги се усмихва, по-късно даже ще ми стане приятелка във „фейсбук”, но тог ...