Шофирам, аз не шофирам – карам, паркирам, слизам, забравям си чантата, връщам се, взимам я, бъркам копчетата, алармата пищи, успявам, оглеждам се, тръгвам, направо хуквам, ще си повърна сърцето от вълнение. Спирам, уж гледам някаква витрина, просто опитвам да дишам, малко, за да не ми личи много, оглеждам се, минавам край други витрини, те са огледала, оправям си косата, ще пукна... Имам дъвки, сигурна съм, че имам, нямам, ще си купя.

Пазарувам в онзи магазин. Тривиални, банални неща – плодове, зеленчуци, яйца, мляко, сок, списание... и дъвки. Правя се на нормална, всички ме мислят за такава. Сутрин пазарувам, после ходя на работа, много си обичам работата, особено онази. Обичам да бързам, сякаш някой ме чака, сякаш закъснявам, сякаш има за какво да се вълнувам, всъщност се притеснявам кой какво би казал, иначе изобщо не ми дреме... Продължавам да пазарувам, така се запознах с момичето на касата, много е мила, винаги се усмихва, по-късно даже ще ми стане приятелка във „фейсбук”, но тогава аз това не го знам, не знам какво е „фейсбук”, обаче знам някакви други неща из нета. Момичето ме пита как е дъщеря ми, познават се, дъщеря ми обича продавачките, все пак, когато си на три, продавачките са магически ключ към някоя играчка. Ето, съвсем нормална съм, даже готина, учтива, позитивна. Позитивизъм?!?

Махам се от касите, чакам асансьора, за да сляза на подземния паркинг, проверявам си телефона, много е рано, никой не звъни. Момичетата сигурно пътуват към работа, имам работа и момичета, хубави момичета... във всеки смисъл, много са ме усмихвали, чак са ме разревавали, даже един път писмо ми писаха, но в този ден не го мисля това, нямам идея, че ще ми липсват, момичетата и писмата им, макар да бе само едно писмо. В този ден бързам, правя се на нормална, уж има за какво да бързам, уж има къде да ида, уж ме чакат, уж, уж... Така ли правят другите? И аз искам като тях, искам да изглеждам сериозна, делова, заета, важна, хубава, сутрешна, росна-прясна, пазаруваща и работеща, хубаво облечена, явно ми спори работата... Асансьорът!

Долу мирише на нафта и бензин, на газ и метан, на какво ли не, на мъжки парфюми, защото повечето шофьори са мъже, но пък настилката е гладка, шлайфана замазка, много ги разбирам аз, адски готино тракат токчетата, щото от друга страна, не знам забеляза ли се, но съм на токчета, много високи, е... поне 12 сантиметра. Бутам си количката с тривиалните неща, между колите в посока моята кола, аз и кола имам, много приличам на другите мадами, точно както искам. Хубави коли има на тоя паркинг, хубавите коли ги карат хубави мъже или пък супер големи мадами, както не веднъж съм чувала, но пък не съм се престрашавала да го кажа : „Богат грозен няма!”. Оглеждам се в хубавите коли, долу сякаш не бързам толкова, че какво да бързам, на подземен паркинг никой не ме гледа, за кого да се престаравам. Хубаво се издокарах днеска, ама се правя, че аз така си ходя по принцип, много са ми хубави джинсите, такава голяма и такава златна емблема имат само много хубавите джинси. Направо съм зашеметителна, ама долу на подземния не се престаравам, а трябва...

Натискам копчето, алармата пиука...

Хм...

Букет. Огромен и тривиален букет от червени рози, лежи върху предния капак на колата ми. Може да е станала някаква грешка, но не е, за мен е. Още на пръв поглед знам колко са, щото знам какъв ден е, но се правя, че не ми пука. Огромен букет от огромни червени рози с малко от онова беличкото, дето слагат, увит в прозрачен целофан, не е зле... ама аз обичам розите в оризова хартия, в пергамент, обаче и това не е зле, даже никак. Ще си повърна сърцето, ушите ми пищят! Имам пералня в стомаха, а в барабана ù има камък! Грабвам го и го слагам на задната седалка, даже не го гледам много. Пазарски чанти, детско столче, дамска чанта и огромен букет, хубава композиция за задна седалка, ето на, че съм нормална... Обаче не мога! Като почна да се вживявам и няма спиране.

Карам. По-бързо. Вече наистина бързам за работа, момичетата ще идат и няма да има кой да им отключи, ще почнат да ми звънят, а на мен сега хич не ми се говори. Карам, пуша, слушам музика, пътят е дълъг... поне 10км. Морето изглежда страхотно, рано сутрин, погледнато от крайбрежния булевард, обаче тогава аз това изобщо не го мисля, твърде заета съм със себе си, за да обърна внимание на морето. По крайбрежния има малко магазинче, сутринта, като тръгвах за големия магазин, от него си купих цигари и запалка. Сега се сещам за продавачката в него, защото и тя е нечие момиче, работи за някого. Беше много мила, много усмихната и изобщо не ù личеше, че ù се спи. Ще ми свърши работа! Идеална е за целта! Паркирам!

Слизам и грабвам букета, направо го измъквам, не мога да го понасям, тривиален букет! Говоря му, викам му: „Ти, Букете, си извратен, к’ъв е тоя целофан, същият си, точно като онзи, който те е оставил на капака на колата ми”. Връщам го на задната седалка, вадя си телефона и го снимам, за да мога все пак да го покажа, ако реша да споделя, на сестра ми де... Извратен букет с извратен собственик, а аз? Не по-малко извратена, щом ми идва на акъла даже да го заснема. Егати... Цяла сутрин усилия и уроци по нормалност отиват по дяволите... „По дяволите” не е никак уместен израз за тази ситуация, но и това е едно от многото неща, които по това време аз не знам. Аз важните неща никога не ги научавам, когато му е времето. Научавам ги, когато вече е късно и няма абсолютно никакво значение, колко важни са били някога.

Втори дубъл! Пак грабвам букета! Дишам, дишам, дииишам...

Системата за сигурност в магазинчето оповестява пристигането ми. Момичето се подава зад тезгяха, пак се хили. Подавам ù го с жест, който не търпи възражение. Тя го взима и го гледа с цялата любов и възхищение на света, все едно ме е чакала, все едно си е неин... Не! Да знаеш, давам ти го, защото ми дожаля да го изхвърля, защото освен, че е извратен, тривиален и огромен, е и адски скъп сигурно... Тука по морето роза под 3 лв за брой няма, а тия са много... Това естествено аз и тогава го знам, но не го обяснявам, само си го мисля. Момичето... Откъде да я знам каква е и какво си е помислила за мен, обаче го взе. Гледаше ме с разбиране, престорено, но все пак и тя горката се опита да ме изкара нормална. Все едно е нормално някой да влети в магазина ти и както си продаваш цигари, да ти каже да вземеш тука един букет...

Тръгвам си. Леко ми е, че се отървах, сега пак ще съм си нормална, ще си ида на работа, ще пием кафе, ще слушам разкази за „пък снощи...” и ще се усмихвам, няма да им кажа, че тяхното „пък снощи...” не струва нищо на фона на моето „пък тази сутрин...”. Те ще са страхотни летни момичета, аз ще съм си нормална. Карам и плача. Много плача. За букета... Може да беше извратен, но от друга страна доказваше, че каквато и да съм, и каквато и да не мога стана, един мъж на тази Земя гледа в мен с очи, които не се интересуват от това колко съм умна, колко успяла, колко провалена, колко работя и колко спя. Едни очи не искат да знаят имам ли проблеми и не искат да ми споделят своите. Той просто ужасно ме харесва, по чисто консуматорски начин, с каквато страст някой хора обичат шоколад или сладолед, ей така ме иска. Изобщо няма намерение да ме проучва, да ме дълбае и съхранява. Иска да ме използва по случай случката и е случил на ден, за да го засвидетелства. С тривиален букет от червени рози! Издебнал ме е и ги е оставил... Извратеняк!

Много ревах за букета, задето го оставих на онази... Но вътрешно ликувах! Даже ми се стори, че внезапно отслабнах! Станах по-хубава от всякога, станах такава, каквато никой друг не ме виждаше, понеже всички ме виждаха нормална! Само човекът с букета знаеше колко идиотски луда съм и на какви неща съм способна, но на мен за това сега не ми пука, както не ми пукаше и тогава. Обожавах и обожавам единствено факта, че за пръв и последен път не доказвах нищо. Най-великото възможно усещане е да усетиш как в нечий стомах пърхат пеперуди, а причината си ти...

Паркирам! Стига толкова.



Ключовете в едната ръка, торбите в другата, дамската чанта на рамо... ето на, и да го бях задържала... просто нямам свободна ръка за него. Момичетата са дошли, така ми каза момчето на портала. Чакат ме. Сигурно имат някаква изненада за мен. Дано им се получи, но така или иначе няма да им кажа, че днес някой употреби запасите ми от възторг до край и те, милите ми момичета, са обречени на неуспех...



Слизам по стълбите, виждам как започват да се суетят...



„Милаааа, Честит Рожден Дееееен”...



Пищят и бягат към мен, сигурно, защото ме обичат. Размахват своя букет и подскачат. И аз ги обичам, и те го знаят, колкото те мен, толкова и аз тях, а това може и да не е много... но на кой му дреме?



„Благодаря вии!”

Опитвам се да изглеждам щастлива. Този букет го приемам с лекота, даже го слагам във вазичка. Този букет е също толкова тривиален, колкото и другия, разликата се състои в две основни неща:

Букет „Номер 2” е при мен, защото така се прави, нормалните си подаряват цветя, за да си честитят остаряването.

Букет „Номер 2” не ме мисли за красива и не иска да спи с мен...



За тривиалните, огромните, скъпите и непосилни букети - вази няма. Има само снимка в телефон и силен аромат на Вечност, защото за разлика от тези във ваза, тези на снимка не увяхват...