May 2, 2019, 12:02 AM

Булото 

  Prose » Narratives
677 0 0

The work is not suitable for people under 18 years of age.

10 мин reading

Карах обратно към София. Мислите в главата ми течаха спокойно, бавно и ясно нареждах събитията пред себе си.

Погледнах седалката вдясно – все още не можех да повярвам кой стоеше на нея и какво щеше да направи за мен. Тя ме погледна, трудно ми бе да свикна с празния ѝ поглед, но му се радвах.

-Летя върху дългия камък – каза тя.

-Да, летиш – отвърнах аз – и двамата летим. Харесва ли ти?

-Да, толкова е... сякаш докосвам звездите.

Погледвах я отново – най-красивата жена, която щях да видя някога през живота си – бяла кожа, която блестеше през нощта, бяла коса, извяни черти и... анорак, който имах от дванадесет години.

Усмихнах ѝ се и продължих да карам. Тя ме погледна, след това продължи да следи  “дългия камък”.

Преди две години сигурно щях да се влюбя в нея от пръв поглед, но сега не изпитвах нищо друго, освен омраза, гняв, тъга и... пак омраза. Нямах място за любов.

Спомних си отново Тина и болката се върна - прясна, остра и пронизваща. Червената коса, меката плът, миризмата на тялото ѝ, милите думи, които ми говореше.  

Тина все едно беше с мен, все още. Беше до мен и само да поисках щяхме да се видим...

Тина не беше до мен и никога нямаше да бъде. Отдавна се бях изпарил за нея, като пушекът от цигарите, които пушеше. Но тя за мен не – всяка минута, час, ден, седмица... и не си тръгваше. В един момент реших, че не издържам повече и напуснах София. Сега се връщах.

Момичето до мен се казваше Вила. Срещнах я на язовира вчера. Правех нощна разходка край брега и изведнъж настъпих нещо. Някаква дреха - приличаше на бяла туника. Взех я, хлъзгаше се в ръцете ми като коприна. В следващия момент от водата излезе някаква жена и прекрачи към мен, спря се. Луната изгря и заблстя по кожата ѝ. Малко след това разбрах, че ще направи всичко за мен.

 

 

-Тук, всеки момент – каза ми Вила.

Стояхме в колата пред апартамента на скапаняка. Сърцето ми пулсираше чак в гърлото, но си наложих да се овладея.

-Колко време? - попитах аз.

-Десет минути – отговори ми тя.

-Добре, можеш ли да влезеш?

-Да – отвърна.

-Хайде – казах аз.

Излязохме и отидохме към входната врата. Беше заключно. Тя докосна ключалката и вратата се отвори. Качихме се по стълбите. По същия начин влязохме и в апартамента.

Пристъпихме в спалнята.

-Ти се събличай, легни на леглото и чакай.

Тя ме послуша, без да обели и дума. Загледах я – изглеждаше зашеметяващо. След това се обърнах към гардероба - беше огромен. Влязох вътре и зачаках. Вила ме гледаше послушно и не мърдаше. Питах се дали нямаше да е по-добре да се възползвам от нея?

Не исках това!

Исках Тина, а не можех да я имам. Опитах толкова пъти. Дали ме помни още, дали е забравила напълно за мен?

Чу се щракване на ключалка. Отваряне на врата. Смях, ласки, нежни думи, шум от паднал предмет, смях, отново ласки. За кратко усетих трус в себе си, изпитах усещане че излизам от тялото си. Наложих си да се овладея!

“Защо” – мислех и всичко се сриваше за пореден път – “Защо не избра мен?”.

Вила лежеше на леглото. Това щеше да е първият ми удар.

-Къде отиваш? – чух мечтания глас.

-Да взема виното! – отговори скапанякът с нея.

-Добре, ще те чакам!

Идваше насам. Сърцето ми заблъска.

Вратата на спалнята се отвори. Тина влезе... и видя Вила.

За момент замръзна. Аз я виждах съвсем ясно. По тялото ми плъзнаха топлинни вълни, които ме заливаха целия.

Ръцете ѝ трепериха. Устата ѝ зееше.

-Коя... коя си ти?!

-Къде е Вихрен? – попита Вила.

-Какъв... какъв ВИХРЕН БЕ! – изрева Тина. Виждах горчивината в очите ѝ, радвах се.

-Мило, какво става... – в стаята влезе загубенякът. С една глава по-висок от мен и мускулест. Щом видя Вила се стресна.

-К`во, коя... к`ва си ти ма?! – извика той.

-Коя ли? Какво прави тая тук, а? Как е влязла изобщо?! – не се сдържаше Тина.

-Откъде да знам, аз...

-Мило – каза Вила – чаках те. Студено ми е вече!

-Де да знаеш,  БОКЛУК! – изкрещя Тина и му заби шамар. – Всички сте боклуци!

Тина се засили да си тръгва.

-Мило, не, чакай, не я познавам! – той я хвана за ръката и опита да я спре.

Не, тя не биваше да си тръгва!

-Остави ме! ОСТАВИ МЕ!

Излязох от гардероба.

-Да, мило, изчакай – казах аз и се усмихнах.

Двамата замръзнаха.

-В-В-ВЛАДО! – каза тя.

-Ко... к`во... к`ъв си ти бе, педал?! Ко прайш тука? – излая кифльото.

Любимата ми стоеше като вкаменена.

-Не мога без теб, Тина! – отговорих аз и се усмихнах.

Челюстта ѝ сякаш удари земята.

-ТИ... как... не, Владо, ти не си наред! – отвърна ми тя.

-Ей... копеленце, сега ти ебах майката! – каза онзи и ме хвана ме за блузата.

А аз казах:

-Убий го!

Вила го хвана за главата...

Хряс!

... и я обърна на триста и шейсет градуса.

Тялото му тупна на пода.

Тина изпищя и подскочи, след това опита да избяга. Аз я настигнах. Хвнах я, хвърлих я на леглото... странно, връхлетяха ме спомени.

-НЕ! – Тина отново изпищя, аз я ударих през устата.

-Млъкни! – хванах я за гърлото и я блъснах в стената. - Ако извикаш пак, ще свършиш като тоя!

Бях запушил устата ѝ с ръка. Тя плачеше и се мъчеше да се измъкне.

-Разбрахме ли се?

Тя кимна. Освободих я.

-Какво... какво искаш от мен? – каза през сълзи тя. – Защо? Не! Та тя го уби!!!

Аз плъзнах ръка по слепоочието ѝ. Повдигнах кичур от косата ѝ. Спомних си колко пъти я бях целувал там.

-Не мога да те забравя, Тин, нито да продължа напред, колкото и да се старая, след толкова време... Липсваш ми непрекъснато!

Не казвах достатъчно, трябваше да говоря още!

Изражението ѝ за момент се вкамени... След това премина в умиление, после гняв... после досада и отегчение.

Въпреки страха, тя за пореден път си сложи “маската за раздяла”.

-Влади... не смяташ ли че бях достатъчно ясна с теб! Не мога да съм с теб, не мога да ти отликна, свършено е, не разбираш ли?

-Защо? – казах аз – Защо трябваше да свърши? Какво го свърши?

-Спрях да те обичам, това е! Просто... приеми го, няма смисъл!

Заболя ме.

-Не... – отвърнах - НЕ Е ТОВА!

Извадих нож и го притиснах в гърлото ѝ. Тя изпищя и настръхна още повече. Знаех, че само така няма да ме излъже.

-Кажи ми истината! Веднага! – настоях.

Очите ѝ се оголиха от ужас.

-Нямах...нямаше бъдеще с теб!

-И?

-Ти... стана ми скучен! Страх ме беше, времето ми летеше! Исках и с други!

Настъпи тишина. Каза ми го! Да, в известен смисъл си го знаех. Свалих ножа, отдалечих се от нея.

-Разбирам! Все пак, моля те, дай ми още един шанс и ще видиш, че няма да те разочаровам.

Отново настъпи мълчание. Тина плахо се усмихна за момент... след това лицето и погрозня от гняв и отвращение.

-Аз, да ти дам... ТА ТИ СИ БОЛЕН! ОЩЕ ТОГАВА РАЗБРАХ, ЧЕ НЕЩО НЕ ТИ Е НАРЕД... КАК ОЧАКВАШ НЕЩО ОТ МЕН СЛЕД... ТОВА?! – изкрещя. После допълни: - Тръгни си, моля те!

-Казваш ми отново не, така ли?

Гледаше ме, а челюстта ѝ трепереше.

-Моля те! Остави ме, оставете ме и двамата! Не ми дреме за тоя, ето намерил си си друга, моля те... моля ви, вървете си! На никого няма да кажа!

-Разбирам – отвърнах. – Е, човек има право да избира...

Тя се успокои за малко. Аз се обърнах към прозореца и се загледах в тихата улица.

-Убий я!

Тина пребледня, после изпищя и опита да се измъкне, да се бори... Беше безсмислено.

Не спирах да гледам през прозоеца, докато Вила прерязваше гърлото ѝ с нокти. Писъците на любимата ми се удавиха в кръв. Бялото легло почервеня.

-Приключихме – казах аз.

На тръгване хвърлих един последен поглед към Тина – студен труп, с красиво лице, потънало в кръв. Беше красива и винаги щеше да бъде за мен, но никой нямаше да я има!

Аз и Вила излязохме от апартамента на Вихрен.

 

Стояхме на брега на язовира. Беше нощ, гледахме се в очите. Не носеше анорак,  тогата ѝ беше в ръцете ми. Стоях пред избор, нямаше връщане.

-Страхуваш се, че ще ме изгубиш? – попита тя, виждаше, че се колебая.

-С теб за пръв път... си бях аз.

Тя се усмихна, прибрижи се и ме целуна по бузата.

-Изборът е твой!

Погледанх я, вдгнах тогата, понечих да ѝ я върна... но я дръпнах обратно.

Усмивката ѝ угасна.

-Не! – каза тя.

-Съжалявам Вила, имам нужда от теб!

Сгънах булото ѝ и го прибрах в раницата.

Тя падна на колене и мълчаливо заплака.

-Ти... избра – каза тя, с наведена глава.

-Да – отвърнах аз. Направих избора – щях да съжалявам, но не ми пукаше. Странно, след случката в София не чувствах радост, тъга, удоволствие, липса или вина. Чувствах само едно нещо - празнота.

Тя вдигна глава към мен – очите ѝ пламтяха в червено.

 

                                                К Р А Й

© Пресиян Пенчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??