Карах обратно към София. Мислите в главата ми течаха спокойно, бавно и ясно нареждах събитията пред себе си.
Погледнах седалката вдясно – все още не можех да повярвам кой стоеше на нея и какво щеше да направи за мен. Тя ме погледна, трудно ми бе да свикна с празния ѝ поглед, но му се радвах.
-Летя върху дългия камък – каза тя.
-Да, летиш – отвърнах аз – и двамата летим. Харесва ли ти?
-Да, толкова е... сякаш докосвам звездите.
Погледвах я отново – най-красивата жена, която щях да видя някога през живота си – бяла кожа, която блестеше през нощта, бяла коса, извяни черти и... анорак, който имах от дванадесет години.
Усмихнах ѝ се и продължих да карам. Тя ме погледна, след това продължи да следи “дългия камък”.
Преди две години сигурно щях да се влюбя в нея от пръв поглед, но сега не изпитвах нищо друго, освен омраза, гняв, тъга и... пак омраза. Нямах място за любов.
Спомних си отново Тина и болката се върна - прясна, остра и пронизваща. Червената коса, меката плът, миризмата на тялото ѝ, ...