3 min reading
„Такъв е животът – мислеше си Иванов – Като роял – черни и бели клавиши, една музика... А накрая хлопват капака...”
Преди малко му бяха съобщили, че бившият му класен е починал. Как, от какво? От каквото всички бивши учители – от пенсията...
Та сега черният клавиш звучеше в душата му.
Обаче, внезапно се отвори вратата и белият клавиш нежно запя. Защото влезе Ленчето. Млада, руса, свежа, с трапчинки, късо носле, стройни крака... Какво повече да иска един шеф от секретарката си...
Иванов ѝ се усмихна, зае позата „Добър шеф внимателно изслушва подчинен”...
Някаква жена го търсела. Чакала вече половин час, не искала да се запише за прием утре, важно било.
Иванов кимна – трябваше му малко разсейване след лошата новина.
Влезе дамата.
Свежа като кисела краставичка, също така чаровна, силна – иначе не би могла да носи житейските грижи под вида на излишни килограми.
Опита се да му се усмихне, но заплака. Което накара Иванов да ѝ предложи учтиво стол, да отвори бутилчица минерална вода, дори кут ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up