Докато автобусът подскача по неравностите, които носят гръмкото име „магистрала“ пътниците му се опитват да се насладят на последните топли есенни пейзажи, нижещи се през надрасканите му прозорци. Сред тези пътници е и една особена двойка, едната част от която съм аз. Другата ѝ част е седнала до мен и се опитва да запази хладнокръвие, доколкото това е възможно. Както вече описахме красивата ми спътничка щеше да изглежда ослепително, ако лицето ѝ не беше подпухнало, като след няколко денонощия недоспиване. Същото това лице не се отместваше, сякаш притежателката му се намира някъде, където не иска да бъде, но е принудена от твърде неприятни обстоятелства.
Известно време пътуваме в безмълвие, от време на време нарушавано от телефонен звън, последван от банално обяснение кога и къде ще пристигне някой от баналните пътници и че няма нужда никой да го чака, защото и сам може да пренесе жалкия си багаж. Повечето от тези твърде обикновени и донякъде досадни хора по никакъв начин не показват, ч ...