Докато автобусът подскача по неравностите, които носят гръмкото име „магистрала“ пътниците му се опитват да се насладят на последните топли есенни пейзажи, нижещи се през надрасканите му прозорци. Сред тези пътници е и една особена двойка, едната част от която съм аз. Другата ѝ част е седнала до мен и се опитва да запази хладнокръвие, доколкото това е възможно. Както вече описахме красивата ми спътничка щеше да изглежда ослепително, ако лицето ѝ не беше подпухнало, като след няколко денонощия недоспиване. Същото това лице не се отместваше, сякаш притежателката му се намира някъде, където не иска да бъде, но е принудена от твърде неприятни обстоятелства.
Известно време пътуваме в безмълвие, от време на време нарушавано от телефонен звън, последван от банално обяснение кога и къде ще пристигне някой от баналните пътници и че няма нужда никой да го чака, защото и сам може да пренесе жалкия си багаж. Повечето от тези твърде обикновени и донякъде досадни хора по никакъв начин не показват, че са станали неволни слушатели на пре-интересния и възбуждащ фантазиите им разговор, който води моята съседка по седалка само преди половин час. Бас държа, че всеки един от тях дава мило и драго да разбере коя е тя, в какво се е накиснала и като как възнамерява да се измъкне от неприятната ситуация. И ако в мен тая ситуация възбуждаше емпатия, то това не може да се каже за средностатистическия пътник от автобуса, който бе доволен да разбере, че неговите неволи са нищо в сравнение с опасността, която дебне красавицата. Никой не може да вини обикновения българин, за който единствената утеха е да разбере, че има други, които са по-притеснени и чийто живот е повече несигурен от неговия. И че богатите също плачат.
Тъкмо бях започнал да се отпускам и да потъвам в размишления около твърде подронващото определение, което получих и сравнението с оня недостоен гризач с който ме оприличиха, когато се случи нещо твърде драматично. Изведнъж автобусът започна рязко да намалява скоростта си и спря със свистене на гумите, които се повлякоха по неравния асфалт. Последва обичайната за такива случаи дандания, придружена с няколко мощни изохквания, че дори и две, три псувни по отношение на неразумния шофьор, когато видяхме каква е причината за внезапното спиране. Голяма черна кола с тъмни прозорци бе препречила пътя отпред и почти веднага от нея излязоха двама здравеняци с черни тениски и плътно прилепнали около мускулестите им бедра тъмни джинси. Единия с няколко скока се озова до прозореца на водача и с един мощен удар на бухалката си разби прозореца от лявата му страна. През образувалия се отвор се чу ясна и не търпяща възражения заповед да отвори вратата на автобуса. Когато сащисаният човечец изпълни заповедта другия младеж нахлу и се отправи право към мястото, където седяхме двамата с красивата ми спътничка. Като осъзнах, че съм в ролята на суровото, което ще изгори покрай сухото успях набързо да кажа най-кратката молитва, която се сетих и се подготвих да посрещна прищявката на съдбата си, каквато и да е тя. В краткото време, което ни бе останало успях да зърна лицето на спътничката си. То си оставаше все така безизразно, подпухнало, но красиво. Явно притежателката му бе готова да посрещне съдбата си без да проявява излишна съпротива. Когато якичкия младеж се изравни с нашата редица тя стана сама, величаво отблъсна с рамо ръката, която се опита да я хване здраво и сама тръгна пред него към изхода на автобуса.
Това, което се случи после твърде много наподобяваше сцена от третокласен американски екшън, но се оказа толкова ефикасно , колкото и действията в цитираните екшъни. Най-неправдоподобното бе, че аз, неподозирано за самия себе си, влязох в ролята на безумния храбрец, който рискувайки всичко успява да надделее над лошите и сам спасява горката красавица, безплодно надявайки се тя да го дари с малко нежност в края на филма. Всичко се разви за няколко секунди през които тежката бутилка вино сама се озова в ръката ми. Последва геройски замах чрез който се лиших от омайната течност, но пък главата на нападателя се сдоби с един мощен, разтърсващ удар, а бликналото вино оцвети в червено телата ни, по един гротесков начин, който не бе достоен и за най-долнопробен фарс. В този момент сигурно съм изглеждал като ужасно адово изчадия, защото няколко жени изкрещяха зловещо, виждайки ме облят в червено, което несъмнено са го взели за кръвта на жертвата. Трупът, или това, което бе останало от нея изтрополи тежко на пода и остана да лежи там неподвижно. Шофьорът на автобуса, придобил неочаквана смелост подкара тежкото возило, чийто гуми преминаха през тялото на другия нападател, за да бъде картинката завършена докрай. След това предницата на грамадния и тежък рейс отмести препречилата го кола и с мощен рев на всичките си хиляда и петстотин конски сили се понесе нататък по пътя.
Останалата част от нашето пътешествие премина безмълвно. Всеки се опитваше да събере последните останали парчета вяра и здрав смисъл, за да преодолее случилото се. Никой не искаше да се свърже с органите на властта и дори моята спътничка не проведе нито един телефонен разговор до края на пътя ни. Мен ме обзе странно спокойствие и чувство за добре свършена работа. Ненадейно се усетих, че единственото за което съжалявам, е за доброто мерло, което се стичаше безнадеждно по дрехите ми. Инстинктивно усещах всеобщото одобрение на околните, а това което ме радваше най-много бе топлината на бедрото, плътно долепено до моето.
Така изминаха последните километри от неочакваното ни пътешествие. Един от мъжете бе завързал ръцете на нападателя с колан. Оказа се, че не съм успял да го пренеса в отвъдното, въпреки грозната рана на черепа му, а само съм го оставил в достатъчно безпомощно състояние, за да не създава допълнителни проблеми. На гарата в град К цареше обичайната скука с изключение на два черни джипа с размерите на танк. Когато автобусът спря на трети перон и отвори врати спътничката ми се изправи, обърна се към мен и застана неподвижно за няколко секунди. Устните ѝ се извиха в лека усмивка, като показаха два реда безупречни зъби.
- Ти си цар – отрони с топъл глас, след което се обърна, слезе пред погледите на слисаните пътници и хлътна в единия черен джип, който форсира рязко и отпраши на някъде.
Провинциалната автогара миришеше на автомобилно масло и изгорели газове. Два, три гълъба се съревноваваха за парче баничка. Неколцина пътници наметнаха през рамо саковете и се отдалечиха по посока на домовете си. Беше валяло и плочките изстрелваха пръски в крачолите на по-невнимателните. Прескочих няколко локви, посъбрах останалата ми надежда и се запътих и аз към остатъка от живота си.
© Атеист Грешников Все права защищены