Царско село
“Пуста младост, мамо,
пуста младост.
Пуста младост, милай мамо,
не се стига.
Не се стига, милай мамо,
не се среща.”
- Тудороо, аз ти казах, ама ти нали си ината и глуха... Аз го варя тоа фасул на слаб огън. Да къкри дълго. После не го кавардисвам. И малко лют пипер накрая турям, ама стрит. Чуваш ли, мари?! – дядо Ясен нарочно говореше тихо, за да се заяжда със старата жена. Все се ядяха, ама го правеха от обич. От деца се знаеха. Едно теглило бяха патили. Селското.
- Вариш го ти, царвули вариш. Много па знаеш. Гаче ли сявгаш фасул си варил. До вчера твоя Пена носа ти бършеше, сега на мен акълища даваш. Айде, фащай си пътя, че овцете ша замръкнат без паша, ууу, та са муй дъртофелника сичкознаещ! – чумоса го набързо Тодора. Тя от никого не взимаше акъл. Никога. От малка беше оправна и винаги знаеше всичко. Учена родена, викаше майка й и махваше уморено с ръка. На свекърва й се е метнала. Душицата й изяде дъртата. Ама нека е така. Те, оправните са по-добре. Е, оправи се Тодора ...