Царско село

                                                                                                “Пуста младост, мамо,

                                                                                                     пуста младост.

                                                                                               Пуста младост, милай мамо,

                                                                                                      не се стига.

                                                                                                Не се стига, милай мамо,

                                                                                                      не се среща.”

    -  Тудороо, аз ти казах, ама ти нали си ината и глуха... Аз го варя тоа фасул на слаб огън. Да къкри дълго. После не го кавардисвам. И малко лют пипер накрая турям, ама стрит. Чуваш ли, мари?! – дядо  Ясен нарочно говореше тихо, за да се заяжда със старата жена. Все се ядяха, ама го правеха от обич. От деца се знаеха. Едно теглило бяха патили. Селското.

    -  Вариш го ти, царвули вариш. Много па знаеш. Гаче ли сявгаш фасул си варил. До вчера твоя Пена носа ти бършеше, сега на мен акълища даваш. Айде, фащай си пътя, че овцете ша замръкнат без паша, ууу, та са муй дъртофелника  сичкознаещ! – чумоса го набързо Тодора. Тя от никого не взимаше акъл. Никога. От малка беше оправна и винаги знаеше всичко. Учена родена, викаше майка й и махваше уморено с ръка. На свекърва й се е метнала. Душицата й изяде  дъртата. Ама нека е така. Те, оправните са по-добре. Е, оправи се Тодора, доживя до осемдесет и нещо, а нейният дядо се зафучи още преди има няма двадесет години. То, голяма оправия. Сигур Тодора щеше да затвори и последната порта в това призрачно село.

     Ясен зататрузи уморените си крака към дома си, подпирайки се на дървената тояжка. Тоя на Тодора беше най-отдалечен от всички. Но нищо не можеше да попречи на малко оцелелите старци в това село да се виждат всеки ден и да се подкрепят за всичко. Имаха само себе си. И три, четири стари, колкото тях кучета. Без да броим малкото кокошки, овце и куцото магаре на бай Симо. Ей, не даде пустото страче да го направят на луканки. Колко го кодошеха другите, ама и те самите знаеха, че само се врънкат, нямаше да го направят. Всяко живо, дишащо същество беше ценно в това село. Колко смях падна покрай това магаре. Кръстиха го Кабил, щото бабичката на дядо Симо, лека й пръст, беше една вечно недоволна, съсухрена женица и все викаше:”Ех, бе, Симо, кабил да има начин да забогатееш, па да идем у града, кабил да си накупя разни шарени премени, кабил да се замогнем и ние, бре, цървули!” Да е кабил, ама не би...  А и двете котки на баба Тодора, не толкова пъргави вече като самата им стопанка, ама още им беше зализан косъма.

   Царско село. Минал бил нявгаш царят, ама на цели петнайсе километра от тук, долу на равното, че кой ли луд щеше да мине по тия чукари и то баш царят, ама от тогава жителите на селото все пъчеха гърди и се тупаха в тях, че ги бил удостоил с честа царско величие. Офф, то като приказка се предаваше от една, копнееща за внимание и слава уста на друга, ама кой ли бе оцелял от онова време, за да каже истината. И да имаше, той пак би излъгал. За благото на всички, така разправяха. И мними публикации в тогавашната преса имало за голямото събитие и дядо Тръндафор уж ги бил пазил за поколенията, ама те изгорели при пожара, дето тогава била паднала една светкавица и погубила плевнята. Ех, нейсе, минаха жителите без доказателство.

   Соколица. Преди време така се казваше това богато село, нищо че беше почти под небето и наоколо само скали и чукари се виждаха. Там обичаха да гнездят двойки соколи, а сега и те бяха изчезнали, както и жителите на селото, а малкото останали се брояха лесно. Седмина беа – една баба и другото мъжко. Тя им беше кадемът. Надпреварваха се нявгаш всеки един от тях да я прибере при себе си, ама не толкова от обич ли, какво ли, а просто така, да не са сами. Избягаха всичките млади. Кой в градовете, кой по чужбина. А тия тука – все инати и жилави, отказваха да се помръднат от местата си. Бай Ясен беше от единия край на селото, заради кошарите на овцете, а баба Тодора беше чак на другия. Много му беше трудно на човека да върви по тоя калдаръм, ама всеки ден изминаваше това разстояние, за да се види с другите. Дядо Симо, дядо Евтим и дядо Митак живееха един до друг. Малко по-нагоре старците Параскев и Ламби живееха през две-три къщи, ама най-далеч беше дядо Ясен. Мъчно му беше и самотно, говореше си с овцете и двете стари кучета, но дума не ставаше да продаде стадото, защото нямаше да има какво да ядат и той, и аверите му. И кой ти напуска роден дом, за да се премести пак в същото село, но по-близо до другите. Категорично отказваше да отиде и при децата си в града, а и те постепенно престанаха да идват. Как да стигнат до тука. То колата не се качва до горе, щеше да се счупи. Няма доктор, няма магазин, няма кръчма, всичко затвори и се разпиля по тоя свят. Сами си правеха хляб, споделяха го с другите и се редуваха кой да го приготвя. А за доктор – ами чукаха на дърво да ги не ваща инфлуенцата и сушаха билки под стрехите.

   Все по-страшно изглеждаше това село. С всеки изминал ден се рушеше, оголваше скелета като зъби на вълк единак, дрипавееха нявга тежки дувари и порти, дето не даваха преди и пиле да прехвръкне, а сега кукумявките се кикотеха грозно по цели нощи върху им. Бурени полазиха цялото село и нощем изглеждаха като хора, дошли от отвъдното да нагледат имотите си. Капеха в дворовете презрели плодове, копнеещи както нявга за ръката на малчуган, която да се провре през оградата да ги откъсне, ама няма. Не помни селото отдавна как звучеше детският смях. Отлетя и той като соколите и кой знае дали радваше града сега или там повод за радости няма. Пейките пред вратите грохнаха и те като оцелелите старци и нощем скърцаха жално от вятъра, който необезпокояван от нищо влизаше и излизаше където си иска. Невпряганите каруци гледаха жално като телета към портите, в очакване на стопаните им да ги впрегнат за неотложна работа по полето, но стъпките на стопаните им отдавна заглъхнаха в една посока. Навън. Чешеха дървениците зъбите си в плуговете, а те бяха навирили палешниците си към небето и отдалече приличаха на скелети на допотопни животни. Грозна работа.  Нивите по-надолу от селото бяха петимни за човешка ръка, пот и оран, но нямаха сили вече да раждат. Без грижи няма рожба. Само гарвани кръжаха отгоре им и като лешояди сякаш чакаха и последният старец да затвори очи, за да превземат селото.

   - Виж, виж, Симо, тебе чакат да съ фърлиш, оти си най-кръвен и да слязат тука и да те зачовъркат. Сигур още пазиш оная луканка от царско време на тавана, та си се зализал така. Не бой се, няма да те оставим ние така, шъ тъ заровим надълбоко. – дърлеха се старците с дядо Симо и криеха беззъбите си усти в шепи. Кротък човечец беше бай Симо, хрисим. Всичко понасяше и търпеше и само блажено се усмихваше, припичайки се на слънцето. Никой не спеше тука през деня. Страхуваха се, че няма да се събудят и да видят слънцето.

   - Аа, не склопям азе очи сама. Тя га дойде онаа смъртницата, нека ми ги затваря тя. Азе не ща. Ша има да спя после много, сегаа... не му е времето. Азе ще ви надживея всичките и последна ше дрънна портата си за последно. А сега искам да ви погледам муцуните и да фърлям чоп кого да зема за мъж. – прихваше от смях като младо момиче баба Тодора и подбутваше бастуните на съселяните си с нейуната тояжка, всички подредени на припек на една голяма пейка пред къщата на дядо Евтим. Бяха изчислили нявга, че това е по средата на селото и никой да се не сърди. Личеше си, че все тука сядат. Пейката се беше излъскала като старо кюмбе и тревичка отпреде нямаше никаква, оти те все я побутваха с тояжките си.

   Като пуснат камък по урвата се търкаляха годините тука. Колкото повече наближава дъното на дерето, толкова по-бързо камъкът се търкаля. Така и тук в селото – колкото повече дните минаваха, толкова по-бързо страците клоняха към своя залез. Но те не го усещаха или пък не искаха. За тях нищо не се бе променило, откакто останаха само седмината. Тук новините не идваха. Пък и те не се интересуваха от нищо. Положението беше замряло, както и ТКЗС – то и така си стоеше. Стигаше им това да виждат как селото полека умираше и нямаше надежда да се възроди. Нямаха нужда от други лоши новини. Светът беше глух и сляп за тях, а и те за него. Бяха си обърнали завинаги гръб един на друг и се правеха, че другият не съществува.

   Тук нямаше никой, който да прави нещо само за себе си. Хлябът беше общ, млякото, сиренето, яйцата, месото, всичко беше общо. Полаганият труд също. Така стана, откакто осъмнаха само седмината. И дървата за огрев също беше общо дело. Редуваха се да ги събират из гората. Него ден беше паднал първият сняг, който беше подранил тази зима. Ред беше на дядо Ламби да донесе онези съчки, които всички грижливо бяха събирали и завързали на снопи в началото още на гората. На връщане всеки беше нарамил по един сноп, но останаха още за прибиране. Не си даваха зор, но ето че снегът ги изненада.

   - Симоо, те ти на твоя гръб два снопа, оти не сакаш да вземем Кабил с нас. – смееше се гръмко баба Тодора и подбутваше към Симо още един сноп.

   - Ей, ма, Тудороо, стига се яж с мен, ма, ша взема още един па, кво толкоз! – смънкваше под носа си дядо Симо. Не искаше да се кара с никого, но и Кабил не даваше да пипат. Нека си лежи под сайванта куцото.

    Да, но Ламби от няколко дни се беше разболял. Гърдите го боляха и хриптяха така, както кога малко дете се учи да свири с два пръста в устата. Без да му мисли много Тодора, нали мразеше излишните приказки, пък и винаги правеше това, което си наумеше и никой не можеше да я разколебае, грабна дебелата шуба, останала от мъжа й и се завтече към гората. Докато не е натрупало, мислеше си тя и припкаше като младо момиче към баира. Дядо Ясен се ядоса като разбра. Затюхка се, но знаеше, че нямаше да успее да я разколебае, дори и да я беше видял по-рано.

   А Тодора нали си беше инат и вироглава реши друго. Общо снопите със съчки бяха останали пет. Тя реши да тътрузи по един сноп до едно определено място, после да се върне за друг и така и петте снопа да ги донесе в селото. Подсмихваше се под мустак при мисълта, че ще натрие носовете на старчетата. Да, но разстоянието не беше малко, нищо, че беше в самото начало на гората, а и снегът започна да вали все по-усилено и взе да натрупва. Тодора на обръщаше внимание на това. Мъкнеше снопите, пъшкаше, ситни капчици пот заизбиваха по лицето й, но тя не обръщаше внимание на нищо наоколо. Шеговитият й характер и мисълта как ще се кодоши със старчетата цяла зима й даваха сили. Познаваше всяка педя от тая земя. Години наред беше стъпвала от горе й и знаеше всяка падина и всяко малко възвишение. Но сега падналият сняг почти беше заравнил всичко. Тодора беше загубила способността си да се ориентира и на едно от последните връщания не прецени къде стъпва, подхлъзна се, кривна в страни и се претърколи в снега. Изстена глухо. Болката в левия й крак беше смразяваща, но тя умееше да стиска зъби. Трябваше да се справи сама. Животът я беше научил така. Тя въздъхна тежко, подпря се на кокалестите си ръце и се опита да се изправи. Кракът й не се подчиняваше. Глезенът й бързо започна да се подува. Реши тогава, че ще пълзи. Но няма и двадесет метра и ръцете й започнаха да измръзват, а болката в крака ставаше все по-непоносима. Зарида Тодора като дете. Всичко, което беше натрупала през годините, сега излезе на повърхността. Отприщи се мъката й като бент и заля безпощадно цялото й същество. Беше се сдържала толкова години. Сякаш дните, прекарани със старците й даваха сили и тя вечно беше засмяна и готова да се притече на помощ на всеки, който имаше нужда от нея. Но сега се почувства безкрайно самотна и изоставена. В този момент разбра, че грижите на старците един за друг им бяха позволявали да преживяват почти безпроблемно ден след ден, толкова години вече. Но сега се беше заинатила да дойде сама тук и щеше да си плати.

   След около два часа по-късно на дядо Ясен започна да му трепери под лъжичката. Измъчваше се човекът от лошо предчувствие. Беше сварил някакви билки на Ламби и сега му сипваше поредната чашка отвара и току дохождаше до прозореца да надниква. Симо и Евтим седяха до огъня и тихичко сумтяха, а Параскев и Митак отидоха да нахранят овцете, че нещо се притесняваха, когато седяха до болен човек. Сякаш те самите прихващаха и се разболяваха. След малко и шестимата се събраха в малката стаичка. Ясен вече не издържаше и току изрева:

   - Симо, давай Кабил и да отивам в гората! Не мога повеке така да стоя. –    кършеше нервно ръце и скришом избърса една търкулнала се в улея на бръчките му сълза.

   - Отювам, отювам! – припна бърже Симо и за пръв път не възрази срещу това да използват Кабил. – Но идвам с тебе и край! – и за пръв път прояви характер и не искаше да му се възразва.

   Снегът се сипеше непрестанно и не се виждаше дори и на пет метра напред. Ясен и Симо вървяха от пред, а отзад Кабил куцукаше да ги настигне. Бързо я намериха, нищо че шубата й беше почти закрита от снега. Но Тодора беше лежала достатъчно дълго време в пряспата, за да се схване цялата. Едвам я качиха на магарето и доколкото бе възможно, забързаха към селото. Сложиха я на другия миндер в стаята на Ламби и решиха тая вечер всички да нощуват тука.

   Тодора изгаряше в треска, а гърдите на Ламби все по-бързо се навдигаха и хриптяха, не можеше въздух да си вземе. Дядо Симо се беше свил край огъня, Митак, Евтим и Параскев похъркваха дружно в другата стая, а Ясен стоеше до прозореца и само Бог знаеше какво се случваше в главата му.

   - Симо, друже, усещаш ли, че няма да  бъде?! – тихо занарежда дядо Ясен, а очите на стария му другар плувнаха в сълзи. – Викам, без повеке да го отлагам, да отида за дофтора долу, у Еньово. Не, не ставай, ти ша стоиш тука, при болните. Не барай Параскев и Митак, нека спят. Той Евтим сам ша дойде.

   – Вземи Кабил, за дружинка макар! – дядо Симо прегърна силно своя другар от детинство и го прекръсти след него.

   Дядо Ясен изчезна в тъмнината с накуцващия Кабил. Не помнеше отдавна такава страховита зима. Преди й се радваха, сгушени на топло край огньовете, но сега нещата стояха иначе. Двама души разчитаха на него да ги спаси. Неговото милозливо сърце му даваше кураж да не се предава и сякаш свръхестествена сила му пробиваше път в навятите със сняг кози пътеки. Не виждаше къде стъпва, сякаш летеше. Мислите му бяха все при Ламби и Тодора. Обичаше старите си другари и не искаше да ги загуби. Нямаше представа колко бе вървял. По тези места никога не бе имало вълци, но сега сякаш и вой дочуваше. Дали пък измореното му съзнание не му играеше лоши номера. Ясен стискаше Кабил за повода и му проправяше път. Беше му жал да го яхне. Воят премина в кучешки лай и така старецът разбра, че е достигнал другото село. Сега вече отдъхна и усети ледената пот, която се стичаше по гърба му. Нямаше време да мисли за нея. Бързо намери къщата на доктора и друг път беше идвал при него. Заблъска силно с чукалото по вратата и дори си помагаше с крака. Кучето залая, насвяткаха прозорците. След малко една сънена глава се показа с един фенер и дядо Ясен сграбчи доктора за ревера.

 - Бързо! Веке имаме нужда от теб!

 - Точно сега ли?! – сънено измърмори доктора. – Не може ли утре?

   - Не, утре ще е вече късно. Имаме нужда от тебе сега! Дължиш ни го докторе, никога до сега не сме те молили за помощ.

   Прегледа докторът Тодора, после Ламби и замислено прибра слушалките в чантата. Бавно свали очилата и погледна дядо Ясен право в очите. Той изтръпна. Сякаш всичко се смъкна в петите му и той приседна на малкото столче отмалял. До сега силите му го държаха, но изведнъж и те го напуснаха, както се канеха да сторят това и неговите свидни другари.

   - Трябва да ги закарате в града, аз не мога да направя нищо. Обадете се на близките им най-добре!

   Нямаха нужда от нищо вече. И двамата почти едновременно напуснаха този свят и сякаш животът в миг свърши за останалите. Ей така, за ден, два, осиротяха. Погребаха ги в старите гробища, където гарваните се радваха на небивало раздвижване там от години. Не, че имаше много скърбящи, просто скоро в гробищата не бяха погребвали никого. Те сякаш седмината се бяха наговорили да не предават Богу дух, но сега го сториха двама едновременно.

   Цяла седмица никой не посмя да излезе от къщата си. Не искаха петимата да се споглеждат самички и да се сещат за тежката загуба. И че никога повече  нямаше да бъде както преди. Нищо. Дядо Симо се поболя от мъка и побърза да последва умрелите. Стана набързо и много безшумно. Той такъв си и беше. Безпроблемен и тих. За разлика от неговата бабичка. Сега и горе щеше да го овиква постоянно. Но поне щяха да бъдат заедно. Евтим, Параскев и Митак се уплашиха, че над селото е легнала прокоба и те ще са следващите и побързаха да се обадят от другото село на близките си. Изведнъж се бяха затъжили за тях. Станаха градски без време. Но няма и два месеца и близките на Евтим се върнаха да го погребат. Това била последната му дума. Тука в селото, при съселяните си искал.

   Остана си дядо Ясен сам-самичък. Инат ли бил, та не иска и той на град? Може и да е, но повече от всичко милееше за оставащите животни. На кого да ги остави? Да заколи и захвърли куция Кабил, кокошките, овцете, кучетата?! Ами котките на баба Тодора, тях какво?

   - Тудоро, Тудорооо, нали щеше последна да хлопнеш твоята порта, ма, Тудоро... щеше да ни затваряш очите, мари. Затвори ги ти твоите и не щя да ги отвориш поне да ни видиш за последно. Грижи се за другите горе и ме чакайте! Аз няма да се забавя дълго, само да видя какво ще ги правя тия живинки, къде да ги наредя, па ше дойда. Аз без вас нали знаете – няма накъде! – нареждаше всеки ден дядо Ясен на гробищата и говореше на старите си приятели така, сякаш отново бяха седнали на пейката и се припичаха на слънце.

   Царското село. Че кое му беше царското сега? Днес сякаш всичко наоколо  се подиграваше на оногова, който беше скалъпил тая история за царя. Нямаше по-схлупено и по-прегърбено от опустялост село от това. Царското беше по-скоро като подигравка с дрипавостта и опустошеността на сърцето на селото. Спи спокойно, селце,  не си само ти така. Сърцата на хората са по-празни и от твоето...