„ Аз те обичам не заради това, което си ти
а заради това, което съм аз, когато съм с теб“
Габриел Гарсия Маркес
Педро отвори очи и се огледа. Лусия я нямаше. Сигурно беше излязла вън. Стана бавно, облече бялата риза подарък от нея. Широка, памучна, с бродерии от страни. С малки кокалени копчета и шити илици. Подари му я на сватбата – миналата седмица. Тогава той се чувстваше най-щастливия човек в цяло Ел Бухео. На края на сватбения танц тя прошепна в ухото му: „Целуни ме дълго, искам всички да видят“. Никога нямаше да забрави този първи танц. Никога нямаше да забрави усмивката ѝ, бялото цвете в черните ѝ коси, грижливо сресани и стелещи се по заоблените ѝ рамене. Черните ѝ блестящи от щастие очи. Прекрасните устни, които казаха заветното „да“, обвързващо ги за цял живот. Сърцето ѝ преливащо от любов. Всичко сякаш беше вчера.
Облече се в черни панталони, запаса червения си пояс, бавно нахлузи сандалите и спокойно излезе навън. Беше ранна утрин. Лекия вятър идващ от Гибралтар носеше соле ...