В живота си човек понякога обича, понякога прави добро, а често пъти – и двете едновременно. Тогава той, незабележимо за останалите, отдава частица от своето сърце, без да очаква нещо в замяна. Защото в противен случай нито ще е добрина, нито истинско чувство...
Но в реалността около нас нищо добро не остава ненаказано! Често пъти, като благодарност за стореното, стоварват върху главата ти огромен айсберг. И твоята естествена реакция е да се опиташ да го разтопиш, без да нараниш другия. Тогава започваш да отдаваш от своята топлина, като не мислиш за останалия свят и най-вече за себе си. Ако обаче, по същото време незапочнеш и ти да получаваш в отговор малко слънчеви лъчи в очите срещу теб, то закони на живота ще те доведат до логичния край. Топлината ти ще слезе под възможната точка на поносимост и ще престанеш да съществуваш – без значение дали ще изиграваш през вечер по една игра на "руска рулетка" или по друг начин ще започнеш да предизвикваш живота...Още повече, ако обичаш предизвикателствата, вече си ги срещал и не се боиш от тях. Да престанеш да съществуваш, обаче не е най-страшното. По-жестоко е, ако просто се вледениш, защото тогава ти самият ще се превърнеш в айсберг. А всеки знае, че той е красив само в своята видима част – блестяща, къпеща се в слънчевите лъчи и ласкаво зовяща към себе си преминаващите наивни кораби. Но тя е незначително малка по размери в сравнение с онази невидимата, укритата под слоя вода, заплашително огромна и неумолимо жестока в своята самовглъбеност.Човек още през миналия век се е научил да използва айсбергите за своите лични цели. Разтопява ги насилствено, наслаждавайки се на извършваното. Но получената вода служи само да измие създадената от самия него преди това мърсотия. Той не прави разлика и не се замисля, че така унищожава не само невидимата с просто око мръсна и неумолимо жестока част, но загива и онази чиста в своята красота, нежно бяла и привличаща отдалече, на която всеки се е възхищавал и мечтал да я приближи и докосне...
От древни времена, човек избягва срещата с айсбергите...
Но никога няма да престане да им се възхищава и да ги обича всеки по своему!...Да продължава да мечтае за тяхната красота и да я търси. Вероятно защото не вярва, че хора-айсберги не съществуват, а само Снежанки. Навярно това е и една от причините Алфред дьо Мюсе да напише в "С любовта шега не бива" следните думи:
© Вили Тодоров All rights reserved.