Живеех нормален живот, преди да го срещна, спокоен, кротък, без особени бури и вълнения, които да объркват душата ми. Но един ден „съвсем случайно” съдбата ме сблъска с този мъж, който промени всичко. Наистина ли беше случайно? Вероятно. А може би е било предопределено, трябвало е да се случи и дори да не бях забила поглед в книгата, която четях, вървейки, дори да не бях минала по този маршрут, щяхме да се срещнем. Може би, но това вече няма значение.
Чудя се какво има значение всъщност? Прекарах много дни и нощи, когато той си тръгна, в безплодни опити да отговоря на този въпрос. Нямаха значение нито изгревите, нито залезите, които обичахме да гледаме от моята тераса, сгушени един в друг, не ме интересуваха звездите и луната, които често бяха единствените свидетели на нашата любов. Не откривах никакъв смисъл и в моя живот, защото беше самотен.
Сигурно сте чували как някои хора го описват като черно-бял след загубата на нещо много скъпо и сте помисляли „Да бе, няма начин.” Напротив, има. И е по-скоро черен, отколкото бял. Когато се събудих с предчувствие за нещо ужасно онази прокълната сутрин и леглото до мен беше празно и вече изстинало, когато намерих изсъхналата роза и кратката бележка на кухненската маса, сякаш всичко потъна в мрак. He was gone. И никога нямаше да се върне. За да не ме нарани. А, по дяволите, отивайки си, ме нарани много повече, отколкото би ме наранил с присъствието си. Никога повече нямаше да закусваме заедно, нямаше да гледаме филми, прегърнати на дивана, нямаше да танцуваме под звуците на някое от любимите му ретро парчета. Телефонът ми никога повече нямаше да звънне и когато вдигна, да чуя гласа му, дълбок, мъжествен, глас на човек, който знае какво иска и как да го постигне. Никога повече нямаше да ме събужда, дрънкайки на старата си китара някоя нежна мелодия... Толкова неща минаха в графата „никога повече” и толкова много неща останаха ненаправени. Нямаше да отидем заедно в Париж, нямаше да се разхождаме по улиците на Лондон, нямаше...
Питате ме дали го обвинявам? Да, да и пак да! Не бих го обвинила, ако не ме обичаше, защото нямам правото, нито пък желанието, да искам от него да бъде с мен, когато няма чувства. Не бих го обвинила, ако не бяхме щастливи заедно - и двамата, не само аз, а и той. Бяхме щастливи. Можехме да бъдем щастливи завинаги, а той ни обрече на вечна тъга, просто защото не искал да ме нарани. Не искал неговото малко момиченце да страда... А ако знаеше само колко страдам сама!
На никого не пожелавам тази болка. Не боли само сърцето, боли навсякъде, всяка една малка частичка от мен се гърчи и умира в адски мъки. Тази болка сякаш притъпява всички други усещания, за да остане само тя- остра, прорязваща цялото ми същество, непоносима. Иде ми да викам, но трябва да заглушавам виковете си, трябва да прикривам страданието си. Заради обществото, заради околните, защото никой от тях не желае да бъде част от тази болезнена смърт. Не ги виня, кой би искал да бъде свидетел на такова нечовешко мъчение?
Иронията във всичко това е, че знаех, че ще стане така. Позволих му да влезе в живота ми, защото се надявах на по-различен край. Надявах се, че този път съдбата ще ми подари любовта, за която мечтаех, любовта, която ще ме „обрече” на вечно, безгранично щастие. Бях щастлива за кратко, беше прекрасно, слънчево, разтърсващо. Но всичко в този живот се плаща. И това е моята цена.
© Или Дадарова All rights reserved.