"Вземете си моля чадърче със шарки!..."
из детска песничка
Hello, Ladies and Gentlemen! Е, не съм цветен. Аз съм черен, мъжки, делови чадър. Поздравих ви на английски, понеже това е родният ми език. Колко тематично! Направо звучи като клише! Учудващо здрав съм - щом служа вече години наред. Невероятно, но факт! Забелязали ли сте какво се случва, когато завали? От всички кошчета за боклук стърчат по няколко дръжки на мои събратя. Най-вече от тези, които са до автобусните спирки. Демек: "Качвам се на автобуса и тази бракма повече няма да ми трябва!..." Но понеже моят собственик си пада малко нещо Плюшкин, в дома му се търкалят по закачалките поне 5-6 такива, които отдавна са за боклука. Аз обаче, все още държа фронта.
Изобретили са ни навремето китайците. Както и много други неща, естествено. Те ни и произвеждат основно. Че кой друг?! Но не и мен. Има такъв виц: "Ако едно нещо не е произведено в Китай, значи е менте!..." Аз явно съм изключение.
Тежка е съдбата на чадъра! Дъжд, сняг, град, слънце - трябва да си универсален войник. Винаги на пост, готов да служиш! До последната спица!...Неслучайно ни е посветила известна своя песен популярна певица.
Ето и поредният дъжд, т.е. порой. Все едно ще настъпи Потоп № 2! Тъкмо спря и аха-аха да изгрее слънцето, като задуха един вятър!...Толкова силен, че направо със собственика ми ни вдигна от земята и ни понесе все по-нагоре и по-нагоре. Дълго летяхме - незабравимо преживяване! Това приключение беше като светъл слънчев лъч в еднообразното ни и сиво ежедневие. За стопанина ми - от вкъщи на работа, от работа - вкъщи; за мен - от закачалкака - навън, после, като изсъхна - пак на закачалката. И така - ден след ден, година след година...
Когато вятърът утихна, се приземихме на един облак. Каква панорама, каква гледка, какво чудо на чудесата! Но собственикът ми зяпа каквото зяпа - явно бързо му омръзна. Както е казал известният лирически герой: "Какво да му гледам на света - хора, къщи, салтанати..." Че и моят човек - извади си лаптопа и започна да работи. " Едно си баба знае - едно си бае!" Страшен сухар! Ако беше някоя млада жена, например, то щяха да са селфита, щяха да са съобщения и разговори с приятелки. Всички „кифли“ по градове и паланки щяха да й завидят! Снимките й в облаците щяха със скоростта на светлината да обиколят социалните мрежи. На които щеше да е обезателно с премрежен поглед, един тон червило, пудра, фон дьо тен, спирала; с голи рамене и дълбоко деколте. Или направо дибидюс! Но обезателно с плетена шапка с една или две папули на главата - че горе в облаците голям студ, голямо нещо!...А до нея отстрани - разтворен да съхне естествено нямаше да съм аз. Щеше да е някой мой събрат в бежова гама, или в ярко розово с дантели и фльонги по него. Естествено и той щеше да е влязъл в някои от кадрите...
...Това е засега от мен. Все още сме високо в небето. Не знам за собственика ми, но на мен никак, ама никак не ми се връща обратно на Земята! Кога друг път ще ми се случи да се разходя в облаците?! Но колкото и добре да живееш, все някога ти се налага да се завърнеш у дома!...Goodbye!
© Радослава Антонова All rights reserved.