ЧАДЪРЪТ
Пътуването бе към своя край, все пак минавах по този маршрут вече за втори път и то в рамките на два месеца, така че не изпитвах особено влечение да се взирам в пейзажа встрани от автобуса, още повече, че пътят бе прорязан от многото последователни тунели от двете страни на италиано-френската вече несъществуваща граница.
И на всичко отгоре валеше дъжд, нещо нормално за периода около 24 май. Упоен от смяната на светлото и тъмното, отново се унесох и то в онази пътническа дрямка, през която за кратко толкова бързо преминават събития и картини, сякаш са вързани за движещите се колела и в лудия бяг чак ги задминават.
Вън валеше, а аз не си носех чадър, не че го забравих, просто не го взех, та къде да го сложа?
Заради ракиите и вестниците от България за колегите, няколкото сухи луканки, книги за съвременната българска мафия и още куп изпратени от жените им неща се наложи да махна доста от собствения си багаж, а камо ли да взимам чадър. Не бях поръчвал дъжд, всъщност поръчах да дойда ...