Отново остана сама, а събота вечер отброи десетия час. Скуката пълзеше отегчена след стъпките ù и се закачаше с домашните ù чехли. Дотягаше ù от нея, нямаше ли си друга работа?!?! Апартаментът ставаше все по-тесен и по-тесен, а таванът сякаш искаше да я размаже на пода. Часовникът я вбесяваше с монотонността си, химикалката в ръцете ù вече беше пред разглобяване. В нея нервите ù се надигаха под напрежението на нищото. Вътрешният ù глас се разхождаше също толкова безцелно в нея и си мърмореше, че това нейното вече на нищо не приличало. Досадата я причакваше подпряна до всяка врата и само я дразнеше, когато минеше покрай нея със съскащо напяване на стара песен, която дори не помнеше добре ”twinkle, twinkle little sssssssssstar… ”
Истината беше, че не намираше никаква причина в себе си да оправдае желанието си, което всъщност подхранваше щедро клаустрофбията ù в собственото ù тяло. Не че бягаше от границите на разумните човешки копнежи, напротив, дори беше твърде плашещо човешко, дори пър ...