Отново остана сама, а събота вечер отброи десетия час. Скуката пълзеше отегчена след стъпките ù и се закачаше с домашните ù чехли. Дотягаше ù от нея, нямаше ли си друга работа?!?! Апартаментът ставаше все по-тесен и по-тесен, а таванът сякаш искаше да я размаже на пода. Часовникът я вбесяваше с монотонността си, химикалката в ръцете ù вече беше пред разглобяване. В нея нервите ù се надигаха под напрежението на нищото. Вътрешният ù глас се разхождаше също толкова безцелно в нея и си мърмореше, че това нейното вече на нищо не приличало. Досадата я причакваше подпряна до всяка врата и само я дразнеше, когато минеше покрай нея със съскащо напяване на стара песен, която дори не помнеше добре ”twinkle, twinkle little sssssssssstar… ”
Истината беше, че не намираше никаква причина в себе си да оправдае желанието си, което всъщност подхранваше щедро клаустрофбията ù в собственото ù тяло. Не че бягаше от границите на разумните човешки копнежи, напротив, дори беше твърде плашещо човешко, дори първично, но това оправдаваше ли го?
Другата истина беше, че дори и да намереше причина да оправдае това свое желание (а тя със сигурност щеше), беше, че то беше свързано с убийство. Разбира се, имаше и други истини, по-скоро факти, известни, безизвестни, клюкарски, недоносени, осакатени, дребнави, отживели, забравени, страшни и смешни, и какви ли не още, но хората говорят и си вярват, че говорят истината.
Съвсем естествено в хода на така забъркания разказ и след като вече влезнахме в дома и открехнахме леко душата на нашата така прелестна героиня (а тя, повярвайте ми, е много повече от изкусителките, които всекидневно ви се усмихват от модните списания), дойде време да ви запозная и със същността ù – за жалост, мълвите често са подценявани от дарените с малко повече разумен потенциал като ненадежден източник на информация, В нашия случай, правилото клюка ли е, лъжа ли е, по-скоро има ли дим, има и горещ, тлъст огън... Малък, но толкова забавен парадокс – хората, без да знаят, говореха истината за нея, тя беше различна в пълния смисъл на думата.
Нека се върнем към въпросната вечер на 28-ти февруари, във въпросния час малко след 22. Нашата прелестна продължаваше да влачи чехлите си по земята с отегчение, докато в главата ù се завихряха и отвихряха всякакви мисли как да избегне повторното убийство на един и същи човек. Тази вечер се навършваха точно 4 години от първия път. Още няколко часа и щеше да стане 29-ти февруари, тогава досадата и скуката щяха да се отдръпнат изплашени в килера, където се чувстваха на сигурно, между малиновото сладко за лекуване на главоболие от горчиви спомени и меда от борови връхчета за лекуване на душевни счупвания.
Цялата тази история можеше да заприлича на обикновените истории за вещици, магьосници и знахарки, които благодарение на необикновените си дарби се измъкваха чисти като белите камбанки на момина сълза. И подобно на тях, можеше да бъде закътана автоматично в графата митове и врели-некипели. Тази история няма да има тази съдба, защото въпреки целия потенциал на нашата героиня да се впише като отличен представител на шантавелите, тя е доста по-различна от тях. Но всичко по реда си.
Нека първо погледнем към часовника... идеално, 3 минути и той ще се дотътри до полунощ на 28-ми срещу 29-ти февруари, единадесет години след първото убийство на обожавания ù съпруг, приятел и любовник... 29 февруари 4 години по-рано, същата тази прелест (нашата героиня), беше се зарила до уши в кал, докато изкопае дълбоко заровено бурканче, наследство от баба ù, с мъдра заръка да го откопае само при случай на безизходица и само ако е на живот и смърт сигурна, че няма друг начин да спаси брака си. Откопа го доста бързо. След това се намираше в кухнята в изпълнение на останалата част от плана. Цялата идея беше проста - да изсипе в кафеварката с кафето стритите на прах листенца и семена (от незнайни билки, брани по пълни луни от самодивски поляни), да изрече тихите, нечуваните, искрените слова на заклинанието (услужливо споделено от баба ù) и да остави химията и магията да довършат започването. И планът започна да завърта по-бързо грозните, ръждясали зъбци на механизъм на впрегнатата в капан Съдба.
Нощта на 28-ми срещу 29-ти февруари нашият неверен любим се прибра с невярната си усмивка, размазана от сладкото вино и блудкаво червило на поредната онази, която го беше приютила, излъгана, измамена, сладко омагьосана от нереалния му изкусно-престорен чар. Полюшкваше се весело под собствените си фалшиви тонове на някаква незнайна песен, развеселен от опиянението на страстта и някаква пошла, едвам скалъпена любов, приближи се до нашата чародейница. Лепна ù малка суха целувка на челото, придружена с окуражаващо и подкупващо „Моето момиче!” и се тръсна на стола до нея. Искаше му се да се съсредоточи, да обясни разумно защо е закъснял, но голямата синина на врата му го изпревари и срита в съмнение всички наченати обяснения. Нашата прелестна не се ядоса, стана с мила усмивка и нежничко попита „Кафе, мили?” и отговорът беше ясен. Само че тука е и завръзката на тази история.
Отлично знаете, че спокойствието в този случай е само маска. В действителност, ако върнем малко лентата назад, ще видим, че нещата се случиха така: „Кафе, мили?” – нежният ù глас дойде от пръстите на краката ù и не го усети кога е минал през устните ù. В главата ù обаче демоните се забавляваха в див гуляй. Крещяха, надвикваха се, опияняваха се от злобата ù, издивяваха от щастие, че са свободни и кипяха от енергия и разрушителна сила. Това чувство на ревност и рожбите ù злоба и желание за мъст, изигра лоша шега в целия план. Кафето се мяташе обезумяло в кафеварката - коварно черно и бълбукащо. Магията стана, но противно на очакванията, тя уби не само онова желание за чуждо, което той изпитваше към почти всяка друга, стига да можеше да мине за сносна, но и самия него.
За няколко секунди, изправена пред безжизненото му тяло, ледена тръпка премина от връхчетата на косата ù до ноктите на краката ù. Тази лавинообразна вълна от студ, която се задейства от страшния миг на осъзнаване на истината и действителността, се изсипа върху демоните ù, а те вцепенени изчезнаха от главата ù. Каква голяма грешка! Сега не само имаше мъртво желание за изневяра, но и мъртъв съпруг (бил той и най-неверният мъж). Изначалната идея спираше до момента, в който той щеше да си изпие кафето-отвара, да изживее няколко духовни гърча и съвсем естествено и леко да осъзнае, че обича и желае единствено и само своята омайна съпруга. Може би тук е мястото да споменем една малка разяснителна подробност. Нашият случай не е за обикновено семейство, което има своите проблеми, като всички останали. А дори и така да е, гледната точка е субективна, така че, ако има възражения, то те се отхвърлят. Разбира се, една нормална раздяла нямаше да е лош изход на ситуацията, но как би могла такава да последва, след като и двамата ни герои си нямат и понятие от нормално? И съвсем в духа на ирационалното мислене се стигна и до момента с непредвидения труп, на мястото на дива и щастлива семейна хармония и уют. Нашата прекрасница беше решила, че след като не може да го има само за себе си по лесния начин, то щеше да го има по трудния, но в нито един момент не беше допускала, че трудният начин всъщност беше най-последният.
Някъде из редовете бях спрегнала в едно изречение всесилната Съдба. Нали не мислите, че бих я оставила впрегната в нечий злокобен план, без да ù дам шанс да разбие клишето, че всеки бил сам господар на собствения си път от началото до края. Не, разбира се. Още в тази секунда, в която зловещите зъбци на механизма на това злокобно деяние се разкривиха и тотално рухнаха, Съдбата бе освободена от капана. Тя пое нещата в свои ръце. Все пак всичко се стреми към световната справедливост и нейната чиста и ясна идея, че всичко рано или късно си идва на мястото, за да се запази космическия мир.
В нашата история този мир трябваше да чака 4 години. Съдбата разгледа ситуацията с безпристрастните си студени очи, консултира се със сляпата справедливост и двете прецениха, че боравене с непозната материя и труп са прекалено много, за да се размине без последствия. Решението беше взето – на разположение на нашата прекрасница бяха отпуснати 4 години като кредит без лихва, за да преосмисли целия си живот и да открие нов вариант, чрез който да реши проблемите си. Цялото това време ù беше дадено, за да остане сама със себе си, да понесе последствията от постъпката си, които бяха далече по-меки от заслужените, и когато дойде моментът, да направи правилния избор.
Тези 4 години нашата прелестна беше обречена да прекара в самотата, скуката и досада от неслучващото нищо време и да мисли за себе си, за неверния си съпруг, който в последствие на благоволението на съдбата, дори и като труп, изчезна просто ей така. И хората започнаха да говорят, да мълвят разни бивали и небивали истории за това какво всъщност се беше случило. Всякакви истории за изневерите му, за бягството му с някаква млада любовница, за мъката ù, която я побъркала, дори и за смъртта му от нейните ревниви вещерски ръце се мятаха из устите на хората и бълваха чувства на презрение, съчувствие, страх, безразличие, но не и на разбиране.
4-те години изтичаха тази нощ, а нейното решение не беше се развило особено. Нашата прекрасна беше прекалено ядосана на себе си и на некадърността си като чародейка, че единствената ù здрава мисъл беше в това какво беше сбъркала в рецептата.
И така, вече полунощ, нашия неверен се прибра с невярната си усмивка, размазана от сладкото вино и блудкаво червило на поредната онази, която го беше приютила, полюшкваше се весело под собствените си фалшиви тонове на някаква незнайна песен, развеселен от опиянението на страстта и някаква пошла, едвам скалъпена любов, приближи се до нашата героиня, лепна ù малка суха целувка на челото, придружена с окуражаващото и подкупващо „Моето момиче!” и се тръсна на стола до нея...
Нашата прекрасница посегна към кафеварката с бълбукащата черна отвара, погледна нея, погледна него, въздъхна тихичко, за да не я чуе и се замисли: може би предния път не отварата е била виновна. Неправилно настроеното му сърце не е издържало на отговорността за вярност и преданост към един единствен човек и се е пръснало. Той просто не е такъв. А дали ме обича. Вероятно много. По свой си начин. Имам ли право да използвам всичко позволено и непозволено, за да го променя? Изля отварата в мивката и се обърна към своя пиян, неверен съпруг - Искам развод, любими - усмихна се чародейски и затвори тихо вратата след себе си в същата онази нощ преди 4 години (сякаш никога не са изтичали и никога не е имало труп).
Любовта е странно и трогателно чувство, способно на какви ли не чудеса, но нужни ли са, когато няма съвместимост?
© Рали Васкова Всички права запазени