Разтри слепоочията си и остави очилата на масата. Свали горнището на пижамата и облече поло – черно и стегнато. В огледалото видя мъж малко над средната възраст, погрозняващ, но приличен и доста тъжен. Усмихна се и задържа така цели две минути, за да свикне. Трябваше да използва тази гримаса след малко.
Включи компютъра и влезе в скайпа. Искаше да говори с децата. Всяка вечер по това време си говореха десетина минути общи приказки, но никога не обсъждаха времето. Това беше тема табу. Времето беше това, което ги разделяше. Не разстоянието. Той живееше на такова разстояние от тях, което не можеше да бъде преодоляно поради липса на време, а не заради дължината. Трябваше да работи, а отпуск не му се полагаше. Не и повече от веднъж на година – точно десет работни дни.
Залепи с усърдие ухилената гримаса на лицето си и разговорът започна. Повече говореха те; училището, игрите и следучебните занимания изцяло заемаха деня им. Майка им обясняваше (тя влизаше рядко в кадъра на уебкамерата), че са ...