Тъмни облаци бяха надвиснали над душата ù. Зад спокойното и тихо лице вилнееше една незатихваща от години буря, потушаваща всяко друго чувство в тъмното ù сърце. Нощем копнееше да намери спасение или някой да угаси това мрачно чувство завинаги, защото то я убиваше. Нямаше ли лек за нея? Или тя сама бягаше всеки път от него, свикнала с мисълта, че не й е писано да бъде сред щастливите? Защо в душата ù години наред имаше четири сезона зима и двадесет и четири часови нощи, последвани от следващи и следващи и така до безкрай? А сега тя бе още по-тъжна, защото пролетта е за щастливите и натъжава още повече онези, които чувстват, че трябва да бъдат щастливи!