Едно гордо момиче върви по тротоара. Облечена е с бледо кафяви дрехи, ако това са дрехи. Средата на февруари е, още е зима, но снегът е вече мръсен, а въздухът – чист. Има нещо във въздуха през февруари, нещо тръпне в него, а дърветата от черни стават кафяви. Като облеклото на младата жена. Не е облекло, това са две одеяла, увити едно в друго, но така, че главата ѝ да се вижда. Гледал съм по филмите, че индианките са се обличали така, само че с кожи. Тази индианка беше по-дива от американските си колежки отпреди два века и половина. Но и по-влюбена сякаш.
Не забелязвам дали е красива, но че е горда, се вижда. Гледа някъде напред, вдигнала главата и не забелязва нищо.
Тя скоро е родила и сега има нужда от гордостта си. Още по-скоро се е е скарала с мъжа си, оставила му е детето и е тръгнала нанякъде. Няма пари. Но гордостта ѝ стига. Тя се чувства виновна. Не пред мъжа, не пред детето. Пред себе си само. Защото е решила да опита... да създаде нещо без любов.
– Каква суетна гордост! – чув ...